– Откъде е този белег, мила?
Тя бавно вдигна ръката си и я огледа.
– О, това ли? Порязах се.
– Как? Спомняш ли си?
Старицата се замисли, после повтори мантрата си за инсулта. Но остана с вдигната ръка.
– Кой ти заши раната?
От еднаквата широчина на белега и леко накъдрените му ръбове изглеждаше, че върху него е работил хирург. Когато Зевс привлече Тим в разследването, различните конкуриращи се помежду си полицейски служби все още не бяха проверили спешните отделения за пациенти е порязване в нощта на убийството. Тим изпрати хора във всички болници в радиус от петдесет километра и, разбира се, откриха няколко такива случая от неделната нощ и следващата сутрин, но никой от тях не представляваше интерес.
Тим леко докосна белега.
– Да, изглежда, че е шито от лекар.
– Мисля, че го направи онова момиче – рече Лидия все така разсеяно.
Тим остави ръката ѝ, преди да я е заболяло.
– Кое момиче, мила?
– Знаеш я. – Тя се усмихна, сякаш беше игра. – Много умно, много симпатично момиче. Стана лекарка.
Тим се опита да си спомни кога София Михалис се беше върнала в града, след като завърши медицина. После си спомни негодуванието на Джорджия за вниманието, което Пол е обръщал на София по време на пикника.
– Да, тя се уреди добре – отбеляза Тим. – Тя ли ти заши раната? София?
Лидия се опита да си спомни, но поклати глава:
– Не помня човек с такова име.
Отново се оправда с инсулта.
– София е жената на Пол.
– О, да. Пол е важен човек. Всички го обичат.
– Лидия, възможно ли е да си се порязала в къщата на Зевс?
Тя отново погледна ръката си и този път докосна бледата ивица върху кожата си.
– Как ли е станало? – Това явно събуди някакви мисли в главата ѝ. По лекото свиване на зениците ѝ личеше, че се опитва да си спомни. – Нямам много спомени.
– Това преди или след като удари Дита се случи?
Този въпрос явно предизвика някаква мозъчна активност – достатъчно, за да задейства нещо, може би някакъв предупредителен звънец. Лидия се дръпна назад и заклати тревожно глава.
– Ти ли удари Дита? – настоя Тим.
– Коя е тази?
– Дъщерята на Зевс. Момичето, с което ходеше Кас. Ти ли я удари, Лидия?
Тя продължи да клати глава няколко секунди, повече като знак за съжаление, отколкото за несъгласие.
– Не мога да говоря за това – каза след малко.
– Защо не можеш?
– О, това беше много отдавна. Познавам ли този човек? – добави, като посочи Сам Уотърстън на телевизора.
– Ти ли удари Дита, Лидия?
– Не знам за това. Попитай синовете ми. Те знаят по-добре от мен.
Това противоречеше на здравата логика – как можеха синовете ѝ да знаят по-добре кого е ударила – но в начина, по който клатеше глава, вече имаше повече съсредоточеност и решителност, сякаш се опитваше да пропъди лоша мисъл. Тим си беше обещал, че ще се държи достойно с Лидия и няма да я разстройва. Сега доближаваше границата на търпимостта и за двамата.
– Лидия, ти ли уби Дита Кронон?
Тя го погледна втренчено:
– Познавам ли ви?
Тим отново се представи и тя обясни за инсулта.
– Кой уби Дита Кронон, Лидия?
– О, това беше много тъжно – отвърна тя. За момент похабеното ѝ от годините лице стана тревожно. – Тя беше лошо момиче.
– Дъщерята ли? Дита?
– Имаше много остър език.
– Ти ли я уби?
– О, не – отговори тя, сякаш идеята беше абсурдна, сякаш Тим я питаше дали е ходила на Юпитер. Замълча и погледна китката си, опитвайки се да подреди хаотичните мисли в главата си.
– Сигурна ли си, че не си я убила ти, Лидия?
Този път въпросът предизвика рязка промяна в настроението ѝ. Тя се намръщи, погледът ѝ се избистри, дори стана заплашителен, сякаш жалките следи от някогашния ѝ решителен характер се мобилизираха.
– Те просто не ми вярват. Не ми вярват!
– Кой не ти вярва, мила?
– Върви си. Уморих се. Не те познавам и не знам защо ми задаваш всички тези въпроси, за да ме разстройваш. Махай се. Кой си ти всъщност? – Лидия погледна към вратата. – Как се казваше онова момиче?
– Елойз ли?
Тя изкрещя името, но болногледачката не се появи. Неочаквано Лидия грабна дистанционното на телевизора и го хвърли по Тим. Той вдигна ръка, но то одра главата му. Лидия се наведе напред и замахна с юмрук към него. Не го достигна. Смаян, Тим се изправи и отстъпи назад. Когато Елойз най-сетне се показа на вратата, старицата закрещя:
– Не харесвам този човек! Не го познавам!
Той избяга от стаята и изчака в коридора, докато Елойз извика друга болногледачка – дребна филипинка, която сигурно и с протегнати ръце не стигаше метър и осемдесет. Тя явно умееше да успокоява Лидия. Елойз остави двете сами и отиде при детектива.