– Понякога я прихващат – обясни, – но през повечето време е много мила възрастна дама. Странна работа. Явно е имала такива склонности преди. Лекарите не могат да го обяснят. Според някои лошите черти се задълбочават; според други алцхаймерът напълно ги променя.
– Няма проблем. Направи ми впечатление, че постоянно гледа китката си.
– Прави го по сто пъти на ден. Момчетата постоянно ѝ подаряват бижута, за да си ги гледа.
Тим кимна. Близнаците ѝ даваха накити, за да си мислят хората, че това привлича вниманието ѝ, а не белегът.
– Споменавала ли е от какво е този белег на китката ѝ?
– Веднъж каза, че счупила някакво стъкло. Нали знаете, един ден казват едно, друг – друго.
– Тя си служи с дясната ръка, нали?
– О, да. Някои пациенти с деменция забравят дори с коя ръка се държи лъжицата. При нея обаче не е така. Използва дясната ръка за всичко.
– От колко време се грижите за нея?
– За Лидия ли? Поне от три-четири години. Когато постъпи в дома, не беше толкова зле. Само дето не можеше да различава момчетата. Понякога ми казваше, че Пол е дошъл да я види, друг път го наричаше Кас. В последно време обаче едва ги разпознава. Много често, след като си тръгнат, ги нарича със съвсем друго име.
– С кое?
– Кое име ли? – Елойз се замисли. – Постоянно го повтаря. – Докосна дървения парапет покрай стената, сякаш така можеше да си спомни по-лесно. – Всеки път ми напомня за нещо. – Вдигна рязко ръка. – Да, сетих се. Един герой от анимациите, които внуците ми гледат. Оня тип, дето хвърля мълнии.
– Зевс?
– Зевс! – Тя се засмя. В устата ѝ блеснаха няколко златни зъба. – Твърди, че той идвал да я види. Много често. Сигурно ѝ напомнят за него.
След като се прибра вкъщи, Тим разрови папките и извади няколко изрезки от статии за убийството на Дита. В почти всяка от тях имаше снимка на Зевс. После отвори предизборния сайт на Пол. Невероятно каква огромна прилика имаше между двамата, а никой не беше забелязал. Леко се различаваха по формата на лицето, но носът, косата, устата и очите бяха същите. Дали Майки бе забелязал приликата? Вероятно не. Хората виждат каквото искат да видят. Нима това не е най-трудното нещо в живота – да го възприемаш дръзко и непредубедено. Или може би така би настъпил нетърпим хаос?
На другата сутрин Тим отиде в „Макграт Хол“, за да даде отпечатъците на Лидия. „Макграт“ беше главното управление на полицията от 1921. С величествените си арки, масивните дървени врати и бойниците на покрива червената каменна сграда приличаше на средновековна крепост. Докато работеше в полицията, Тим ненавиждаше това място, защото единствените случаи, когато го викаха тук, бяха, за да му четат конско за неща, които не зависеха от него. През последната му година и половина в службата го направиха началник на отдел „Убийства“ – длъжност, която никога не беше искал – и му дадоха кабинет в сградата. Клюките и интригите, които се вихреха в „Макграт“, бяха като водовъртеж, който заплашваше да го завлече, затова често му се искаше да идва и да си тръгва от работа дегизиран. Атмосферата тук беше една от причините за решението му да се пенсионира.
Кабинетът на Дикърман се намираше в подземието. Ако зависеше от началството, щяха да тикнат Мо някъде по-близо към Китай. Мразеха го, защото използваше авторитета си, за да им извива ръцете, като често заплашваше да вдигне шум в медиите, ако не му купят някой нов апарат или софтуер. Шефовете смятаха, понякога с основание, че парите могат да се използват по-ефикасно за други полицейски дейности. Но в служба, раздирана, както много държавни институции, от противоречия, дори скандали, Мо и световната му репутация бяха придобивка, от която нямаше как да се лишат.
– Как беше в Холивуд? – попита Тим, когато влезе.
Лабораторията на Мо беше голяма и модерно обзаведена, но в тесния му кабинет едва се побираха бюрото и няколко метални шкафа. През ниските прозорчета под тавана едва проникваше светлина.
– Ох, онези хора! – измърмори той.
Дикърман бе запазил отпечатъците, снети от местопрестъплението в стаята на Дита, защото по време на отсъствието му Тим нямаше как да ги вземе. Сега частният детектив му даде и тези на Лидия. Криминалистът настоя да сключат нов договор с Туули, в който изрично да се посочва, че за това изследване няма да се използват отпечатъците, които съдия Ландс бе присъдил на трети страни. Той винаги стриктно спазваше правилата, защото знаеше, че противниците му само дебнат да направи дори най-малко нарушение, особено в частната си практика, за да поискат уволнението му. Обеща да започне сравняването на отпечатъците още същата вечер. Мо беше един от онези вдовци, които се стремят да сведат до минимум свободното си време.