– Знаеш ли – продължи Тим, – така и не те попитах какво стана с отпечатъците на Кас от „Хилкрест“. При последния ни разговор каза, че искаш да видиш картончето на Пол, защото отпечатъците на Кас от регистрацията му в затвора не съвпадат с взетите от местопрестъплението.
Мо го погледна. След няколко секунди стана и затвори дъбовата врата – имаше старомодно армирано стъкло по средата, на което с главни букви бе отпечатано името на Дикърман.
– Спомняш ли си онова заседание миналия месец, когато Ландс ме извика на свидетелското място да представя резултатите си във връзка с отпечатъците на Пол?
– Да.
– За малко не се подмокрих. Стигаше само да зададе неподходящия въпрос и щях да изглеждам като Ралф Крамдън. Нали се сещаш: „Ума-гума!“
Тим се засмя. Мо доста добре имитираше Джаки Глийсън.
– Доколкото си спомням, каза, че на местопрестъплението не е имало отпечатъци от Пол.
– Така е. След като видях отпечатъците от регистрирането на Кас, вече мога да изключа и частичните.
– Ами Кас?
– Спомняш ли си как няколко дни след като в Грийнуд най-сетне намериха отпечатъците на Кас и ни ги изпратиха, Ландс каза да им ги върна. Още същия следобед Стърн изпрати свой човек да вземе картончето и да го върне в грийнудската полиция. Какво ти говори това?
– Може би има нещо, за което не са искали да се досетиш. Може би отпечатъците на Кас също не съвпадат с намерените на местопрестъплението.
– Съвпадат. Макар че при цялото безумие на този случай дори това не би ме изненадало. Но когато получих картончето, проверих всичко. Отпечатъците на Кас бяха навсякъде из стаята на Дита, точно както е установил Логан през 1983. Има ги дори върху дръжката на балконската врата.
– Какъв тогава е проблемът?
Мо изду бузата си с език. След малко каза:
– Уверявам те, отдавна не ми се беше случвало да стоя буден цяла нощ и да мисля по някое разследване. Когато Ландс прекрати делото, бях готов да наема духов оркестър.
На тази възраст Тим от време на време се объркваше и губеше нишката на разсъжденията дори при елементарен разговор. Изглеждаше, че сега е един от тези моменти.
– Не мога да следя мисълта ти, Мо. Отпечатъците на Кас са навсякъде из стаята на Дита, а тези на Пол ги няма. Кое е толкова странно?
Дикърман избърса устни с цялата си длан.
– Онова картонче е отпечатъците от „Хилкрест“.
– Какво за него?
– Ами, веднага след като получих оригиналните отпечатъци на Кас от Грийнуд, ги сравних с тези от „Хилкрест“. Знам, че това е лазерно копие и няма доказателствена стойност, но това не бяха отпечатъците на Кас Янис. Говоря за отпечатъците от затвора. Много си приличат, но има микроскопични разлики.
– Да не би да казваш, че са на Пол?
Мо замълча за момент, после отговори:
– Да. По всичко, което виждам, изглежда, че са негови.
Тим имаше чувството, че умът му буксува като автомобилна гума в снега.
– Какви ги приказваш? – възкликна, след като се опомни.
– Знам, че звучи налудничаво. Аз лично го направих. Гледах Пол Янис в очите, когато вземах отпечатъците му. Ти ме видя. Но отпечатъците, които взех в съда, съвпадат с онези от „Хилкрест“.
– Боже!
– Уговорката остава – изтъкна Мо. – Не споменавай нищо на никого. Ако стигне до Хорган и Стърн, ще ме разкатаят. Ще се разсмърдят, че съм изследвал неща, които е трябвало да върна, и ще кажат, че съм действал некомпетентно. Не ми трябва това сега.
Тим му обеща. Беше сигурен, че Мо е направил грешен извод за отпечатъците на Пол, просто още не можеше да си го обясни. Криминалистът явно също бе на това мнение.
26.
Сделката – 20 март 2008 година
Когато отиде зад сцената на културния център в Уест Таун, Пол завари Марлинда Глин – интелигентна млада жена, която бе прекъснала следването си в Университета на Айова, за да помага в кампанията – да държи мобилния му телефон. Тази сутрин се опитаха да направят среща с избирателите, но в залата имаше не повече от двайсет и пет души, повечето – старци, дошли да се разсеят. Надяваше се обаждането да е от Питър Нюкрис. Той беше негов стар приятел и най-успешният адвокат по граждански искове в тази част на света. Пол щеше да го помоли за още сто хиляди долара. Питър вече му беше дал близо двеста и пет хиляди в чекове на името на почти всеки член на семейството и кантората му. Ако сега му откажеше, както Пол очакваше, щеше да е окончателно.