— Здрасти, Джо Рой — поздрави бодро Тревър.
— Здрасти — отвърна Спайсър.
— Дай да видя куфарчето — каза Линк. Той го погледна небрежно, а после каза: — Всичко изглежда наред. — Тревър беше предупредил Уес и Чап, че Линк понякога проверява куфарчето, микрофонът беше скрит под един куп листове.
— Ето писмата — каза Тревър.
— Колко са? — попита Линк.
— Осем.
— Ти имаш ли нещо за изпращане, Спайсър? — попита Линк.
— Не. Днес не.
— Ще чакам отвън — каза Линк.
Вратата се затвори; чуха се стъпки, а после изведнъж настъпи тишина. Много дълга тишина. Нищо. Нито дума не бе разменена между адвоката и неговия клиент. Момчетата в белия микробус чакаха цяла вечност, докато не стана ясно, че нещо се е объркало.
Докато Линк излизаше от стаичката, Тревър бързо и сръчно остави куфарчето пред вратата на пода, където то стоеше невинно през останалата част от срещата между адвокат и клиент. Линк го забеляза, но това не му направи впечатление.
— Защо направи това? — попита Спайсър.
— Куфарчето е празно — сви рамене Тревър. — Нека камерите го видят. Нямаме какво да крием. — Тревър беше изпитал последен пристъп на угризения. Може би щеше да запише следващата си среща със своя клиент, но не и тази. Просто щеше да каже на Уес и Чап, че пазачът е взел куфарчето му — нещо, което от време на време се случваше.
— Все едно — каза Спайсър, като прерови писмата и стигна до двата по-дебели плика. — Това ли са парите?
— Да. Трябваше да използвам няколко стотачки.
— Защо? Нали ти казах да бъдат в банкноти от по двайсет и петдесет долара?
— Такива успях да намеря. Не очаквах да ми потрябват толкова пари в брой.
Джо Рой разгледа адресите на другите писма. После попита с доста сарказъм:
— Какво стана във Вашингтон?
— Трудна работа. Това е една от онези фирми за частни пощенски кутии в предградията, отворена по двайсет и четири часа, винаги има някой дежурен и много посетители. Охраната е внимателна. Ще измислим нещо.
— Кой детектив използваш?
— Една местна фирма. Препоръча ми я стар приятел.
— Дай ми име.
— Какво искаш да кажеш?
— Кажи ми името на детектива, който нае.
Тревър примигна; не го биваше много в свободните съчинения. Спайсър беше намислил нещо, тъмните му влажни очи светеха напрегнато.
— Не си спомням — каза Тревър.
— Къде отседна?
— Какво ти става, Джо Рой?
— Кажи ми името на хотела си.
— Защо?
— Имам право да знам. Аз съм клиентът. Аз ти плащам разходите. Къде отседна?
— В „Риц-Карлтън“.
— Кой по-точно?
— Не знам. Бях в „Риц-Карлтън“.
— Там има два хотела с това име. Ти в кой беше?
— Не знам. Не беше в центъра.
— С кой полет пристигна?
— Какво ти става, Джо Рой? Какви са тези въпроси?
— Коя авиокомпания използва?
— Делта.
— Кой номер беше полетът ти?
— Не си спомням.
— Върнал си се вчера. Преди по-малко от двайсет и четири часа. Кой беше номерът на полета ти?
— Не си спомням.
— Сигурен ли си, че си ходил във Вашингтон?
— Разбира се, че ходих — каза Тревър, но гласът му потрепери издайнически. Той не беше планирал лъжите си и те рухваха по-бързо, отколкото той беше в състояние да ги измисля.
— Не знаеш номера на полета си, не знаеш в кой хотел си бил, нито името на детектива, с когото си прекарал последните два дни. Да не ме смяташ за глупак?
Тревър не отговори. Мислеше само за микрофона в куфарчето и за това колко добре бе постъпил, като го остави отвън. Не му се искаше Уес и Чап да чуят как Спайсър му се кара.
— Пил си, нали? — попита обвинително Спайсър.
— Да — отвърна Тревър, като за малко спря с лъжите. — Отбих се да си купя една бира.
— Или две.
— Да, две.
Спайсър се облегна на лакти на масата и се наведе напред, доближавайки застрашително глава до адвоката.
— Имам лоши новини за теб, Тревър. Уволнен си.
— Моля?
— Уволнен. Изритан. Чао.
— Не можеш да ме уволниш.
— Току-що го направих. От този момент нататък. Единодушно решение на Братята. Ще съобщим на началник-затвора да извади името ти от списъка с адвокатите. Повече не идвай тук.