Друг екип претърси основно къщата на Тревър, интересуваха се най-вече от парите, дадени му на ръка. Естествено, не ги намериха. Евтиното куфарче стоеше празно в един килер. Нямаше никакви следи. Тревър просто си беше тръгнал с парите.
Откриха банковия служител от Бахамите в Ню Йорк, където той беше в официална командировка. Не му се искаше да действа от такова голямо разстояние, но накрая се обади по телефона. Около един часа следобед той потвърди, че парите са прехвърлени някъде другаде. Собственикът им го беше направил лично. Банковият служител отказа да разкрие нещо повече.
Къде бяха отишли парите? Девил научи само факта, че са преведени по банков път. Репутацията на бахамските банки зависеше от тайната на влоговете и техният информатор отказа да съобщи каквото и да било повече. Той беше подкупен, но с мярка.
Американските митници им съдействаха, макар и неохотно. Паспортът на Тревър беше проверен на летището в Насау рано сутринта и оттогава той не беше напуснал Бахамите, поне не официално. Включиха паспорта му в червения списък. Ако го използваше, за да влезе в друга страна, щатските митници щяха да научат след два часа.
Девил докладва набързо на Теди и Йорк за четвърти път през този ден, а после зачака нови инструкции.
— Той ще сбърка някъде — каза Йорк. — Ще използва паспорта си и ще го хванем. Този човек не знае кой е по петите му.
Теди се намръщи, но не каза нищо. ЦРУ беше сваляло правителства и убивало крале и все пак той непрекъснато се удивяваше как малките неща често излизаха извън контрол. Един глупав пиян адвокат от Нептун Бийч се беше изплъзнал от мрежата им, докато десетина души би трябвало да го наблюдават. А Теди бе смятал, че не може да очаква никакви изненади.
Адвокатът трябваше да бъде тяхната връзка, техният мост към вътрешността на Тръмбъл. За един милион долара смятаха, че могат да му имат доверие. Нямаха план за внезапното му бягство. Сега бързо трябваше да го съставят.
— Трябва ни човек в затвора — каза Теди.
— Почти сме уредили това — отвърна Девил. — Работим с Министерството на правосъдието и с Бюрото по затворите.
— Почти?
— Ами като се има предвид какво се случи днес, мисля, че ще успеем да вкараме там свой човек след четирийсет и осем часа.
— Кой е той?
— Казва се Аргроу, работи за ЦРУ от единайсет години, трийсет и девет годишен с добри препоръки.
— Каква ще бъде версията му?
— Той ще бъде прехвърлен в Тръмбъл от федерален затвор на Вирджинските острови. Документите му ще бъдат подписани от Бюрото тук, във Вашингтон, за да няма въпроси от началника на Тръмбъл. Аргроу ще бъде поредният поискал прехвърляне затворник.
— А той готов ли е да се включи в играта?
— Почти. Дай ми четирийсет и осем часа.
— Действай веднага.
Девил си тръгна, за пореден път натоварен с трудна задача, която трябваше да бъде изпълнена незабавно.
— Трябва да разберем колко знаят — промърмори Теди.
— Да, но няма причина да смятаме, че подозират нещо — отвърна Йорк. — Чел съм цялата им поща. Нищо не показва, че се интересуват особено силно от Кониърс. Той е само една от потенциалните им жертви. Подкупихме адвоката, за да му попречим да следи пощенската кутия на Кониърс. Сега той е на Бахамите, напива се с неговите пари и не представлява заплаха.
— Все пак ще се отървем от него — заяви Теди. Не беше въпрос.
— Разбира се.
— Ще се чувствам по-добре, когато го елиминираме.
Един пазач с униформа, но без оръжие, влезе в юридическата библиотека през късния следобед. Първо откри Джо Рой Спайсър, който беше до вратата на стаичката за консултации.
— Началникът иска да ви види — каза пазачът. — Теб, Ярбър и Бийч.
— За какво става въпрос? — попита Спайсър. Той четеше стар брой на „Поля и потоци“.
— Не е моя работа. Иска да идете веднага.
— Кажи му, че сме заети.
— Нищо подобно няма да му казвам. Да вървим.
Последваха го до административната сграда, като по пътя към тях се присъединиха други пазачи, докато накрая от асансьора излезе истинска свита и се строи пред секретарката на началника. Но само тя успя някак си да придружи Братята до големия кабинет, където ги чакаше Емит Брун. Когато тя излезе, той каза рязко: