Само че Идал си имаше свои източници на информация, най-вероятно израелците. Когато умните бомби западаха сякаш отникъде, полигонът беше празен. Те улучиха целта си, разтърсиха пустинята, разрушиха полигона, но не убиха нито един терорист. Две-три бомби обаче се отклониха. Една попадна в центъра на Талах, където улучи болница. Друга падна върху малка къщичка, в която спяха седем души — за щастие те така и не разбраха какво им се е случило.
Телевизията на Тунис веднага показа горящата болница и след изгрев слънце хората по Източното крайбрежие научиха, че умните бомби не са чак толкова умни. Бяха открити поне петдесет трупа, и все на невинни цивилни граждани.
Рано сутринта президентът разви внезапна неприязън към журналистите и не можеше да бъде открит за коментар. Вицепрезидентът, който беше казал много неща в началото на атаката, се скри с екипа някъде във Вашингтон.
Труповете ставаха все по-многобройни, камерите записваха всяко движение и към средата на сутринта светът реагира бързо, рязко и единодушно. Китайците заплашваха с война. Французите изглеждаха склонни да се присъединят към тях. Дори англичаните казаха, че Съединените щати прекалено много обичат да стрелят.
Тъй като жертвите бяха само някакви си тунизийски селяни, политиците скоро започнаха да използват провала за собствените си цели. Както обикновено преди обяд започнаха да се сипят обвинения и призиви за разследване. Кандидат-президентите не пропуснаха да отбележат колко обречена е била атаката. Никой от тях нямало да започне такова отчаяно отмъщение без по-добро разузнаване. Никой освен вицепрезидентът, който още се криеше. Докато тунизийците брояха жертвите, нито един кандидат не смяташе, че рискът е бил оправдан. Всички обвиняваха президента.
Най-много внимание обаче привлече Арън Лейк.
Той не можеше да мръдне, без да попадне на някоя камера. Направи внимателно формулиране изявление, без да си помага с бележки:
„Ние сме некадърни. Ние сме безпомощни. Ние сме слаби. Би трябвало да се срамуваме от неспособността си да унищожим една жалка армия от не повече от петдесет страхливци. Не можем просто да натискаме копчета и да бягаме към укритията. За наземна война трябва смелост. Аз я имам. Когато стана президент, нито един пролял американска кръв терорист няма да бъде в безопасност. Давам ви думата си.“
Сред гнева и хаоса от сутринта думите на Лейк попаднаха точно на място. Това беше човек, който говореше сериозно и знаеше отлично какво ще направи. Не бихме убивали невинни селяни, ако решенията се вземаха от един смел човек. Лейк беше този човек.
В своя бункер Теди отбиваше поредните нападки. За всеки провал обвиняваха лошото разузнаване. Когато атаките бяха успешни, всички хвалеха пилотите, смелите пехотинци, техните командири и политиците, които ги бяха изпратили да се бият.
Но когато нещо в нападението се объркаше, както обикновено ставаше, всички обвиняваха ЦРУ.
Той беше изразил несъгласие с поредния удар. Израелците имаха твърде деликатно и строго секретно споразумение с Идал — не ни убивай и ние няма да те убиваме. Докато жертвите му бяха американци и от време на време западноевропейци, израелците не се намесваха. Теди знаеше това, но не беше споделил тази информация с никого. Двайсет и четири часа преди нападението той беше уведомил писмено президента, че не вярва терористите да са на полигона, когато паднат бомбите. Освен това бе добавил, че тъй като целта е близо до града, има голяма вероятност от странични щети. Тоест цивилни жертви.
Хатли Бийч отвори кафявия плик, без да забележи, че долният десен ъгъл е леко удебелен и посмачкан. Напоследък отваряше толкова писма, че гледаше само адреса на подателя, за да види от кого и откъде е изпратено. Печатът от Тампа също не привлече вниманието му.
Ал Кониърс не беше писал от няколко седмици. Бийч прочете писмото, без да спира, и изобщо не се заинтересува от новия преносим компютър на Ал. Нямаше нищо странно в това кореспондентът на Рики да вземе лист хартия от хотел „Роял Сонеста“ в Ню Орлиънс и да напечата писмото на хиляда и сто метра височина.
Интересно дали лети първа класа, запита се Бийч. Сигурно. Във втора едва ли имаха контакти за компютри. Ал беше отишъл в Ню Орлиънс по работа, беше отседнал в хубав хотел и после бе отлетял, пак първа класа, към следващата си спирка. Братята се интересуваха от финансовото състояние на всички свои кореспонденти. Нищо друго нямаше значение.