— Мислех, че той събира оръжия, а не ги продава.
— Ченков има нужда от пари и ги намира. Всъщност той е може би единственият човек, който трупа пари по-бързо от вас.
Теди нямаше добро чувство за хумор, но Лейк все пак се засмя от учтивост.
— Действаща ли е ракетата? — попита Лейк.
— Така смятаме. Идва от един склад до Киев и според нас е нов модел. При толкова много оръжие защо им е на иранците да купуват стара ракета? Да, спокойно можем да предположим, че ракетата е много добра.
— А първата ли е?
— Досега руснаците продаваха резервни части и плутоний на Иран, Ирак, Индия и други страни, но това е първата напълно сглобена и готова за изстрелване ракета.
— Дали иранците ще я използват скоро?
— Едва ли. Изглежда, сделката е сключена по инициатива на Ченков. Парите му трябват, за да купи други видове оръжие. Продава неща, които не са му много необходими.
— Израелците знаят ли за това?
— Не. Още не. С тях човек трябва да внимава. Всяко нещо си има цена. Някой ден ще им поискаме услуга и тогава можем да им кажем за сделката.
За миг на Лейк му се прииска веднага да стане президент. Искаше да научи всичко, което знаеше Теди, макар че това вероятно никога нямаше да стане. В края на краищата в момента имаше действащ президент, пък бил той и некадърен, а Теди не споделяше с него информацията за Ченков и неговите ракети.
— Какво мислят руснаците за моята кампания? — попита той.
— Отначало не обърнаха внимание. Сега я следят много внимателно. Не трябва да забравяме обаче, че Русия вече не е единна. Привържениците на свободния пазар ви одобряват, защото се страхуват от комунистите. Хардлайнерите се страхуват от вас. Много е сложно.
— А Ченков?
— За жалост все още не сме толкова близо до него. Но работим по въпроса. Скоро ще имаме свои очи и уши около него.
Теди хвърли листовете на бюрото си и се приближи до Лейк. Многобройните бръчки по челото му станаха по-дълбоки. Гъстите му вежди надвиснаха над тъжните очи.
— Вижте какво, мистър Лейк — каза той с доста по-мрачен глас. — Вие на практика сте спечелили тази кампания. Ще има едно-две препятствия, неща, които не можем да предвидим, а и да можехме, едва ли бихме успели да ги предотвратим. Заедно ще ги преодолеем. Вредата няма да е голяма. Вие сте нещо съвсем ново и хората ви харесват. Вършите си работата страхотно и те ви слушат. Нека посланието ви към тях си остане простичко — сигурността ни е заплашена, а светът не е толкова безопасен, колкото изглежда. Аз ще се погрижа за парите, а освен това ще продължа да плаша хората. Ние можехме да детонираме тази ракета в афганистанския проход — щяха да бъдат убити пет хиляди души, пет хиляди пакистанци. Атомни бомби експлодират в планините. Мислите ли, че в такъв случай някой ще вземе да се притеснява за фондовата борса? Изключено. Аз ще се погрижа за страха, мистър Лейк. А вие си пазете ръцете чисти и правете всичко, което можете.
— Вече го правя.
— Продължавайте в същия дух и без изненади, нали?
— Разбира се.
Лейк не беше сигурен какво има предвид Теди под „изненади“, но не коментира. Вероятно беше някакво бащинско поучение.
Теди отново се отдалечи. Натисна съответните копчета и от тавана се спусна екран. Прекараха двайсет минути, като гледаха извадки от следващата серия предизборни клипове, а после се сбогуваха.
Лейк си тръгна от Лангли. Пред него имаше два микробуса, а след него — един. Всички бързаха към летище Рейгън, където го чакаше самолетът. Лейк мечтаеше за една тиха вечер в Джорджтаун, в дома, където можеше да се скрие от света и да почете книга на спокойствие, без някой да го вижда или чува. Копнееше за анонимността на улиците, за безименните лица, за пекаря арабин на Ем Стрийт, който правеше превъзходни гевречета, за продавача на стари книги на Уисконсин Стрийт и за кафенето, където печаха кафе на зърна от Африка. Дали някога би могъл отново да върви по улиците като нормален човек и да прави каквото иска? Нещо му подсказваше, че това нямаше да стане и че тези дни са си отишли безвъзвратно.
Докато бъдещият президент беше във въздуха, Девил влезе в бункера и съобщи на Теди, че Лейк е дошъл и си е отишъл, без да направи опит да провери пощенската кутия. Беше време за ежедневния брифинг относно кашата на Лейк. Теди губеше непредвидено много време да се притеснява какво ще направи неговият кандидат.