Петте писма, прихванати от Клокнър и неговия екип, бяха подробно проучени. Две от тях бяха написани от Ярбър от името на Пърси; останалите три от Бийч като Рики. Петимата кореспонденти живееха в различни щати. Четирима използваха псевдоними, а един имаше смелостта да се подпише с истинското си име. Писмата бяха в общи линии едни и същи: Пърси и Рики се представяха като нещастни младежи в клиника за наркомани, които отчаяно се опитваха да се поправят, и двамата бяха талантливи и все още хранеха големи надежди, но се нуждаеха от морална и физическа подкрепа от нови приятели, защото старите бяха опасни. Те свободно разкриваха своите грехове и недостатъци, слабостите и сърдечните си болки. Дрънкаха за живота си след клиниката, за надеждите и за мечтите за големи постижения. Хвалеха се с тена и мускулите си и изглеждаха нетърпеливи да покажат разхубавените си тела на своите нови приятели.
Само в едно писмо искаха пари. Рики молеше за заем от хиляда долара своя далечен приятел Питър от Спокейн, щата Вашингтон. Твърдеше, че парите му трябват, за да покрие някакви разходи, за които чичо му отказвал да плати.
Теди беше чел писмата повече от веднъж. Молбата за пари беше важна, защото хвърляше светлина върху игричката на Братята. Може би ставаше въпрос за дребна далавера, показана им от някой друг мошеник, който беше напуснал Тръмбъл и се беше върнал към по-едрите кражби.
Само че размерът на залозите нямаше значение. Тук ставаше въпрос за тела, тънки талии, бронзов тен и здрави бицепси, а кандидат-президентът Лейк участваше в нея.
Оставаха някои неясноти, но Теди беше търпелив. Нали щяха да следят пощата. Всичко щеше да си дойде на мястото.
Докато Спайсър пазеше вратата към стаята за съвещания и стряскаше всеки желаещ да ползва услугите на юридическата библиотека, Бийч и Ярбър работеха върху писмата. Бийч пишеше на Ал Кониърс:
Скъпи Ал,
Благодаря ти за последното писмо. За мен то означава толкова много. Сякаш от месеци живея в клетка и едва сега започвам да виждам слънцето. Твоите писма ми помагат да открехна вратата към света. Моля те, не спирай да ми пишеш.
Извинявай, ако ти досаждам с твърде много излишни подробности. Уважавам правото ти на личен живот и се надявам, че не съм ти задал твърде много въпроси. Ти ми се струваш много чувствителен човек, който обича самотата и умее да се радва на хубавите неща в живота. Мислех за теб снощи, докато гледах „Кий Ларго“, стория филм с Богарт и Бакол. Почти усетих вкуса на китайската храна. Тук не готвят зле, но просто не могат да се справят с китайското кухня.
Имам страхотно идея. Когато след два месеца ме пуснат оттук, искаш ли да вземем „Касабланка“ и „Африканска кралица“, да купим китайска храна и бутилка безалкохолно вино и да прекараме една тиха вечер на канапето? Господи, толкова се вълнувам само като си помисля за живота навън и за истинските неща, които бих могъл да правя там.
Прости ми, ако избързвам, Ал. Просто тук се лишавам от много неща — нямам предвид само пиячката и добрата храна. Нали разбираш какво имам предвид?
Управата на онзи дом в Болтимор е готова да ме приеме, ако успея да си намеря някаква работа на половин ден. Нали каза, че имаш някакви бизнес-контакти там — знам, че искам голяма услуга, защото ти не ме познаваш, но дали би могъл да го уредиш? Ще ти бъда страшно задължен.
Моля те, пиши ми скоро, Ал. Твоите писма, надеждата и мечтата да напусна това място след два месеца с перспективата да намеря работа ме крепят в най-трудните ми часове.
Благодаря ти, приятелю.
Писмото до Куинс Гарб беше в напълно различен тон. Бийч и Ярбър работеха върху него от няколко дни. Крайният вариант гласеше:
Скъпи Куинс,
Баща ти притежава банка, а ти твърдиш, че не можеш да намериш повече от десет хиляди долара. Нещо ме лъжеш, Куинс, и това много ме ядосва. Изкушавам се все пак да изпратя писмата на баща ти и жена ти.
Съгласен съм на двайсет и пет хиляди долара, преведени по същия начин.
И недей да ме заплашваш, че ще се самоубиеш. Не ми пука какво ще направиш. Ние никога няма да се срещнем, а и без това мисля, че си гадняр.
Изпрати проклетите пари, Куинс, и то веднага!
Клокнър се притесняваше да не би някой ден Тревър да иде в Тръмбъл преди обяд и да пусне писмата, преди да се върне в кантората или у дома си. Нямаше как да ги прихванат по пътя. Затова беше важно той да вземе писмата със себе си за вечерта, така че ЦРУ да може да се добере до тях.