— Искаме копия от всички писма.
— Това може да се окаже проблем.
— Защо?
— Къде ще ги снимате?
— В банката няма ли ксерокс?
— Има, но не можете да ги снимате в тази банка.
— Тогава ще ги занесем някъде другаде.
— Това е Бейкърс. Няма къде да ги занесете.
— Нямате ли магазин за канцеларски материали?
— Има, но собственикът дължи на банката ми осемдесет хиляди долара. Той седи до мен в ротарианския клуб. Не можете да ги снимате там. Не искам да ме свързват с тази папка.
Чап и Уес се спогледаха, а после погледнаха Куинс.
— Добре тогава — каза Уес. — Аз ще остана тук с вас, а Чап ще вземе папката и ще намери ксерокс.
— Къде?
— В дрогерията — отвърна Уес.
— Вие сте намерили дрогерията?
— Да, трябваха ни пинцети.
— Техният ксерокс е на двайсет години.
— Не, купили са си нов.
— Ще внимавате, нали? Продавачът е втори братовчед на секретарката ми. Бейкърс е много малък град.
Чап взе папката и отиде до вратата. Когато отключи, бравата щракна високо, а когато той излезе, беше огледан най-подробно от главата до петите. Около бюрото на секретарката бяха скупчени няколко възрастни жени, които сега се взираха с ококорени очи в Чап. Старият мистър Гарб също беше наблизо, държеше счетоводна книга и се преструваше на зает, докато всъщност умираше от любопитство. Чап кимна на всички и излезе, като преди това мина покрай практически всички служители на банката.
Вратата щракна отново, когато Куинс завъртя проклетия ключ, преди някой да успее да нахълта. Той и Уес поприказваха притеснено за това-онова няколко минути, като на моменти разговорът почти замираше поради липса на общи теми. Поводът за запознанството им беше забраненият секс, а те очевидно трябваше да избягват тази тема. Животът в Бейкърс не беше особено интересен. Куинс не можеше да задава въпроси за живота на Уес.
— Какво да пиша в писмото си до Рики? — попита накрая Куинс.
Уес веднага се оживи.
— Ами аз преди всичко бих изчакал. Примерно един месец. Нека се поизпоти. Ако избързате с отговора и парите, може да реши, че е твърде лесно.
— Ами ако се ядоса?
— Няма да го направи. Той има много време, а освен това иска парите.
— Цялата му поща ли четете?
— Мисля, че имаме достъп до повечето писма.
Куинс умираше от любопитство. Седнал до човек, който вече знаеше най-дълбоката му тайна, той почувства, че може да го поразпита.
— Как смятате да го спрете?
Без да знае защо, Уес отвърна:
— Сигурно просто ще го убием.
Изведнъж в очите на Куинс Гарб засия лъчисто спокойствие и измъченото му лице светна щастливо. Бръчките му се отпуснаха. Устните му се разтегнаха в тънка усмивчица. Наследството му нямаше да бъде застрашено, а когато след смъртта на баща си получеше парите, той можеше да избяга и да живее както му харесва.
— Колко хубаво — прошепна той. — Колко хубаво наистина.
Чап занесе папката в една мотелска стая при другите членове на екипа, които бяха взели под наем цветен ксерокс. Направиха три комплекта копия и трийсет минути по-късно Чап се върна в банката. Куинс прегледа оригиналите си; всичко беше наред. Внимателно заключи обратно папката в сейфа и заяви на гостите си:
— Мисля, че е време да си вървите.
Тръгнаха си, без да си стиснат ръцете и без да си разменят обичайните любезности. Какво имаха да си кажат?
На местното летище ги чакаше частен самолет. Пистата едва стигаше за излитане. Три часа, след като оставиха Куинс, Чап и Уес докладваха в Лангли. Мисията им беше постигнала голям успех.
Получиха сведения за сметката в Женева Тръст Банк, като подкупиха с четирийсет хиляди долара един служител на банката, когото бяха използвали и преди. „Бумър Риълти“ притежаваше сто осемдесет и девет хиляди долара. Адвокатът им имаше на сметка шейсет и осем хиляди. В разпечатката бяха изброени всички транзакции — всички получени и изтеглени суми. Знаеха коя банка в Демойн бе използвал мистър Гарб. Освен това знаеха, че от някаква банка в Далас са били преведени сто хиляди долара. Не можеха обаче да открият кой беше пуснал платежното нареждане.