Друг комитет имаше задачата да планира пресконференцията на Лейк на конгреса на партията в Денвър. Лейк искаше веднага да се назначи нов автор на речи, който да започне работа по словото при номинацията.
Лейк тайно се удивляваше на собствените си разноски. Ръководителят на кампанията му получаваше сто и петдесет хиляди долара за годината, не за дванайсет месеца, а само до Коледа. Имаше директори по финансите, по стратегията, по връзките с медиите, по оперативната дейност и по стратегическото планиране и всички те имаха договори за по сто и двайсет хиляди долара за десет месеца работа. После идваха консултантите на кампанията, хора, които Лейк почти не познаваше, но им плащаше по деветдесет хиляди долара. Следваха сътрудниците, не доброволци като при повечето кандидат-президенти, а истински служители, които получаваха по петдесет хиляди долара и превръщаха офиса в лудница. Те бяха десетки. Освен това имаше и десетки секретарки и чиновници, никой от които не получаваше по-малко от четирийсет хиляди долара.
И не стига цялото това разхищение, повтаряше си Лейк, ами ако стигна до Белия дом, ще трябва да им намеря и там работа. На всички, до последния глупак. Хлапетата, които сега се разхождат със значки с неговия лик, ще очакват пропуски за Западното крило и заплати от по осемдесет хиляди годишно.
Капка в морето, напомняше си той. Не трябваше да се ядосва за дреболии, когато ставаше въпрос за нещо далеч по-значимо.
Проблемите бяха оставени за края на съвещанието и прегледани накратко. Един репортер на „Вашингтон Поуст“ се бе разровил в ранната кариера на Лейк като бизнесмен. Без много усилия беше попаднал на историята с „Грийнтрий“, провален опит за строителство преди двайсет и две години. Лейк и партньорът му бяха обявили фалит и от правна гледна точка бяха загубили на кредиторите си осемстотин хиляди долара. Партньорът беше обвинен в измама, но съдебните заседатели го оправдаха. Никой не беше казал нищо за Лейк, а жителите на Аризона го бяха избирали за конгресмен седем пъти след това.
— Ще отговоря на всякакви въпроси относно „Грийнтрий“ — каза Лейк. — Това беше просто несполучлива сделка.
— Пресата ще стане настъпателна — обади се директорът по връзките с медиите. — Вие сте ново лице и не сте разследван достатъчно. Сега ще започнат да се заяждат с вас.
— Вече започнаха — отвърна Лейк. — Нямам какво да крия.
Изпратиха го да вечеря в „Мортимър“, най-престижното заведение в момента, където той се срещна с Илейн Тайнър — адвокатката, която ръководеше „Ди-Пак“. Докато хапваха плодове и сирене, тя се спря на средствата, с които разполагаха в момента. Имаха двайсет и девет милиона на ръка без никакви значителни дългове, а непрекъснато пристигаха пари от целия свят.
Въпросът с харченето им беше по-сложен. Тъй като те не можеха да отидат директно за кампанията на Лейк, трябваше да ги използват другаде. Тайнър имаше няколко плана. Първият беше серия клипове, подобни на мрачните пророчества, съставени от Теди. „Ди-Пак“ вече купуваха медийно време в най-гледаните часове през есента. Вторият, и засега най-приятният, бяха кампаниите за гласуването в Сената и Конгреса.
— Ще се избият да ви предлагат подкрепа — каза тя с широка усмивка. — Невероятно е какво могат да постигнат няколко милиона долара.
Тайнър му разказа за изборите за представител в Конгреса от една област в Северна Калифорния, където титулярът от двайсет години, когото Лейк познаваше и презираше, бе започнал годината с четирийсет процента преднина пред неизвестен опонент. Последният пристигнал в „Ди-Пак“ и продал душата си на Лейк.
— Ние на практика поехме кампанията му — каза Тайнър. — Пишем речи, правим проучвания, водим цялата печатна и телевизионна реклама. Дори му наехме нов екип. Досега сме похарчили милион и половина и нашият човек намали преднината на опонента си на десет процента. А му остават още седем месеца.
Тайнър и „Ди-Пак“ се намесваха в предизборните кампании на трийсет конгресмени и десет сенатори. Тя очакваше да събере общо шейсет милиона долара и да ги похарчи до ноември.