Третата й основна идея беше да следи пулса на страната. „Ди-Пак“ непрекъснато правеше проучвания, всеки ден по петнайсет часа. Ако работниците в Западна Пенсилвания имаха някакъв проблем, в „Ди-Пак“ щяха да го знаят. Ако испаноговорещото население в Хюстън одобряваше новата социална политика, в „Ди-Пак“ щяха да знаят това. Освен това щяха да знаят примерно колко процента от жените в района на Чикаго харесват или не харесват някой клип на Лейк.
— Ние знаем всичко — похвали се тя. — Ние сме като Големия брат и виждаме всичко.
Проучванията струваха шейсет хиляди долара на ден и това беше евтино. Никой не можеше да го оспори. Най-важното беше, че Лейк имаше девет пункта преднина пред Тари в Тексас и дори във Флорида, където още не беше ходил. Освен това Флорида беше много близо до Индиана, родния щат на Тари.
— Тари е уморен — заяви тя. — Той губи увереност, защото беше спечелил в Ню Хампшър и парите се стичаха към него, а после изведнъж се появихте вие бог знае откъде, ново лице, ново послание, никакви стари проблеми, започнахте да печелите и парите потекоха към вас. Тари не може да събере петдесет долара на благотворителен обяд в някоя църква. Губи ключови фигури, защото не може да им плаща, а и те подушват новия фаворит.
Лейк дъвчеше парченце ананас и се наслаждаваше на думите й. Те не бяха нови; беше ги чувал от собствените си хора. Въпреки това беше по-сигурно да ги чуеш от устата на опитен играч като Тайнър.
— Какви са резултатите на вицепрезидента? — попита Лейк. Имаше собствена информация, но, кой знае защо, вярваше повече на Илейн.
— Той ще издържи номинацията — каза тя. Лейк вече знаеше това. — Но борбата на самия конгрес ще бъде жестока. В момента вие сте само на няколко пункта зад него по основния въпрос: „За кого ще гласувате през ноември?“
— Ноември е далеч.
— И да, и не.
— Много неща ще се променят дотогава — заяви Лейк, като си мислеше за Теди и се чудеше каква ли криза щеше да измисли той, за да стресне американския народ.
Вечерята беше съвсем лека и Лейк бе откаран от „Мортимър“ до малка трапезария в хотел „Хей-Адамс“. Там го чакаше дълга, късна вечеря с приятели — двайсетина колеги от Конгреса. Малцина от тях го бяха подкрепили в началото на кампанията, но сега всички горещо поддържаха своя човек. Повечето си правеха собствени проучвания. Лавината се спускаше с трясък по склона и помиташе всичко по пътя си.
Лейк никога не беше виждал старите си приятели толкова радостни от това, че са с него.
Писмото беше подготвено в отдел „Документи“ от жена на име Брус, една от тримата най-добри фалшификатори в ЦРУ. На дъската над бюрото в малката й лаборатория бяха закачени писма от Рики. Прекрасни образци, много повече, отколкото й трябваха. Тя нямаше никаква представа кой е Рики, но беше убедена, че почеркът му е измислен. Беше винаги еднакъв, но по-новите образци показваха лекота, която се постигаше само с практика. Речникът му не беше забележителен, но тя подозираше, че е ограничен нарочно. Синтактичните грешки бяха редки. Брус предполагаше, че Рики е между четирийсет и шейсетгодишен и е завършил поне колеж.
Не беше нейна работа обаче да прави такива предположения, не и в този случай. Като използваше същия химикал и същата хартия като Рики, тя написа красиво писъмце до Ал. Текстът беше подготвен от друг. Тя не знаеше от кого, а и не я интересуваше.
Писмото гласеше:
„Хей, Ал, къде се изгуби? Защо не ми пишеш? Не ме забравяй.“
В този дух плюс малка изненада. Тъй като Рики не можеше да използва телефона, той изпращаше на Ал касета с кратък запис, направен нейде из дълбините на клиниката.
Брус събра писмото на една страница, а после един час работи върху плика. Сложи му пощенски печат от Нептун Бийч, Флорида.
Тя не запечата плика. Работата й беше проверена и отнесена в друга лаборатория. Касетата беше записана от млад агент, който беше учил актьорско майсторство в Северозападния университет. Тихият му, изчистен от акценти глас казваше:
„Здравей, Ал. Аз съм Рики. Сигурно си изненадан да чуеш гласа ми. Тук не ни позволяват да използваме телефоните, но, кой знае защо, ни разрешават да изпращаме и получаваме касети. Нямам търпение да изляза оттук.“ След това в продължение на пет минути Рики говореше за клиниката, за това колко мразел чичо си и хората, които ръководели „Аладин Норт“. Все пак признаваше, че те го излекували от зависимостта към наркотиците. Казваше, че сигурно по-нататък не би съдил клиниката толкова строго.