Е, навярно щеше да успее да се скрие в Белия дом. Там и преди бяха живели самотници.
21
Случаят с откраднатия клетъчен телефон занимаваше затворниците в Тръмбъл през последния месец. Мистър Тий Боун, кльощав гамен от Маями, осъден на двайсет години за продажба на наркотици, се беше сдобил с тази играчка по неизяснен начин. Клетъчните телефони бяха строго забранени в Тръмбъл и начинът, по който бе внесен този, породи повече слухове от сексуалния живот на Тийн Карл. Малцината, които го бяха виждали, го описваха (не в съда, а неофициално) като не по-голям от хронометър. Мистър Тий Боун беше забелязан да се крие в сенките, превит в кръста, опрял брадичка на гърдите си и обърнал гръб към света, да говори по телефона. Без съмнение все още ръководеше уличната продажба на наркотици в Маями.
После телефонът изчезна. Мистър Тий Боун обяви на всеослушание, че ще убие крадеца, а когато заплахите не дадоха резултат, обеща награда от хиляда долара в брой. Подозренията падаха върху друг млад дилър, Зоро, чийто квартал в Атланта беше не по-малко страшен от този на Тий Боун. Не беше изключено да се стигне до убийство и затова пазачите и началниците се намесиха и увериха двамата, че ще ги изпратят в друг затвор, ако нещата излязат извън контрол. Наказанието беше прехвърляне в заведение със средно строга охрана и затворници, които разбираха от насилие.
Някой каза на Тий Боун за седмичните заседания на Братята и не след дълго той намери Тий Карл и подаде иск. Искаше да получи телефона си обратно плюс един милион долара за нанесени щети.
Когато за пръв път бе свикано заседание по този въпрос, в столовата се появи един заместник-началник и Братята бързо отложиха делото. Същото нещо се случи и преди втория процес. Въпросът дали някой притежава забранения клетъчен телефон не можеше да бъде дискутиран пред администрацията. Пазачите, които гледаха ежеседмичните заседания, не издаваха нищо.
Накрая съдия Спайсър успя да убеди един от административните служители, че момчетата имат частен спор и не е необходима външна намеса.
— Опитваме се да уредим дребни разногласия — прошепна той — и това трябва да стане при закрити врати.
Молбата му бе предадена нагоре и при третото заседание столовата беше пълна със зрители, повечето от които очакваха да се пролее кръв. Единственият представител на властите беше пазачът, който дремеше на един стол в дъното на залата.
И двете страни бяха свикнали със съдебните зали, така че, естествено, мистър Тий Боун и Зоро сами представляваха интересите си. Съдия Бийч прекара по-голямата част от първия час в опити да наложи приличен език. Накрая се предаде. Ищецът сипеше бесни обвинения, които не биха могли да бъдат доказани дори и с помощта на хиляда агенти на ФБР. Зоро отричаше също така шумно и енергично. Мистър Тий Боун нанесе тежки удари с писмени показания от двама свидетели, чиито имена научиха само Братята. Свидетелите твърдяха, че са видели с очите си как Зоро се опитва да се скрие, докато говори по миниатюрен телефон.
Гневният отговор на Зоро описа свидетелите с думи, каквито Братята никога не бяха чували.
Съкрушителният удар дойде като гръм от ясно небе. Мистър Тий Боун представи най-изненадващо веществени доказателства, прилагайки хитър ход, на който би се възхитил и най-изпеченият адвокат. Беше успял да получи разпечатка на телефонните си разговори и показа пред съда черно на бяло, че от неговия номер са проведени точно петдесет и четири разговора с Югоизточна Атланта. Неговите поддръжници, които засега бяха мнозинство, но всеки момент можеха да пренасочат лоялността си, викаха и подсвиркваха, докато Тий Карл не удари с пластмасовото си чукче и не въдвори тишина.
Зоро не успя да реагира навреме и колебанието му го довърши. Наредиха му да предаде телефона на Братята в срок от двайсет и четири часа и да заплати на мистър Тий Боун четиристотин и петдесет долара за проведените междуградски разговори. Ако това не станеше, въпросът щеше да бъде отнесен до началника на затвора, а Братята щяха да обявят, че Зоро наистина притежава незаконен клетъчен телефон.
Освен това Братята разпоредиха двамата да не се приближават на по-малко от метър и половина един от друг, дори и по време на хранене.