Бъстър и баща му били арестувани в три през нощта в неделя от група тъпанари с бронирани жилетки и достатъчно оръжие за окупирането на цяла Пенсакола. Измъкнали ги полуоблечени от тяхната къщичка до залива. Всичко било осветено с прожектори. Документацията по делото била дебела три сантиметра — сто и шейсет страници, осемдесет и едно обвинения в конспирация за внос на кокаин. Бъстър имал копие от всичко това в кутията си. Той и баща му едва се споменавали в тези сто и шейсет страници, но въпреки това били посочени като обвиняеми заедно с човека, на когото продали корабчетата, и с още двайсет и пет души, за които никога не били чували. Единайсет от тях били колумбийци. Трима били адвокати. Останалите били от Южна Флорида.
Американският прокурор им предложил сделка — две години на човек, ако се признаят за виновни и съдействат срещу другите обвиняеми. Да се признаят за виновни в какво? Те не били направили нищо нередно. Познавали само един от останалите двайсет и шест обвиняеми. Никога не били виждали кокаин.
Бащата на Бъстър направил втора ипотека на къщата им, за да намери двайсет хиляди долара за адвокат, но изборът се оказал абсолютно погрешен. На процеса с ужас установили, че седят на същата маса с колумбийците и истинските наркотрафиканти. Седели в една и съща част на съдебната зала, сякаш всички били съконспиратори и част от добре смазан механизъм за контрабанда на наркотици. От другата страна, близо до съдебните заседатели, седели правителствените адвокати, група надути копелета в тъмни костюми, които си водели бележки и ги гледали с омраза, като че ли Бъстър и баща му били изнасилвачи на деца. Съдебните заседатели ги гледали по същия начин.
През седемте седмици на процеса Бъстър и баща му били практически игнорирани. Имената им били споменати само три пъти. Основното обвинение срещу тях било, че доставяли и преустройвали рибарски корабчета с тихи двигатели за транспорт на наркотици от Мексико до различни места по крайбрежието на Флорида. Адвокатът им, който се оплаквал, че не му плащат достатъчно за седемседмичен процес, не успял да докаже несъстоятелността на тези общи обвинения. Въпреки това правителствените адвокати не се занимавали много с тях и се интересували предимно от осъждането на колумбийците.
Само че нямало и нужда да доказват кой знае какво. Съдебните заседатели били много добре подбрани. След осем дни съвещания, очевидно уморени и изнервени, заседателите обявили всички конспиратори за виновни по всички параграфи. Един месец по-късно след обявяването на присъдата бащата на Бъстър се самоубил.
Докато разказваше, момчето изглеждаше готово да заплаче. Но все пак накрая издаде напред брадичка, скръцна със зъби и каза:
— Не съм направил нищо нередно.
Със сигурност не беше първият затворник в Тръмбъл, който твърдеше, че е невинен. Докато го гледаше и слушаше, Бийч си спомни за един младеж, когото бе осъдил на четирийсет години за контрабанда на наркотици в Тексас. Обвиняемият имаше тежко детство, беше необразован и притежаваше дълго досие като малолетен престъпник. Нямаше кой знае какви шансове в живота. Бийч го беше поучавал важно, отвисоко, горд, че е дал такава строга присъда. Тия проклети наркодилъри трябваше да бъдат разкарани от улиците!
Арестувай някой консерватор и ще получиш либерал. След три години в затвора Бийч се измъчваше за много от хората, на които бе дал тежки присъди. Хора, които бяха далеч по-виновни от този Бъстър. Хлапета, които просто бяха сбъркали.
Фин Ярбър гледаше, слушаше и изпитваше огромно съчувствие към младежа. Всички в Тръмбъл разказваха тъжни истории и след като ги слуша около месец, той се научи почти на нищо да не вярва. Бъстър обаче звучеше правдоподобно. През следващите четирийсет и осем години той щеше да вегетира и да старее, все за сметка на данъкоплатците. Ядене три пъти на ден. Топло легло през нощта — по последни сметки един федерален затворник струваше на държавата трийсет и една хиляди долара годишно. Какво прахосничество. Половината затворници в Тръмбъл не бяха за тук. Това бяха кротки мъже, които трябваше да бъдат наказани с тежки глоби и обществено полезен труд.
Джо Рой Спайсър слушаше трогателната история на Бъстър и преценяваше с какво би могло да им бъде полезно момчето. Имаше две възможности. Първо, според Спайсър телефоните не се използваха достатъчно в тяхната операция. Братята бяха старци, които пишеха писма от името на млади мъже. Твърде рисковано беше да се обадят например на Куинс в Айова и да се представят за Рики, един здрав двайсет и осем годишен младеж. Ако за тях работеше някое хлапе като Бъстър, те биха могли да убедят всяка потенциална жертва. В Тръмбъл имаше много младежи и Спайсър беше обмислял няколко варианта. Само че те бяха престъпници и той им нямаше доверие. Бъстър беше влязъл току-що и бе дошъл при Братята за помощ. Той би могъл да бъде манипулиран.