— И аз така бих постъпил. Трябва да бъдеш готов да напуснеш страната.
— И къде да отида?
— Някъде, където ще се слееш с тълпата и където не екстрадират престъпниците за Съединените щати.
— По-конкретно?
— Аржентина или Чили. Говориш ли испански?
— Не.
— Започни да го учиш. Някои момчета от Маями дават уроци.
Минаха мълчаливо десетина метра. Бъстър виждаше бъдещето си в нова светлина. Стъпките му бяха по-леки, раменете по-изправени, а усмивката не слизаше от лицето му.
— Защо ми помагате? — попита той.
— Защото си на двайсет и три. Прекалено млад и прекалено невинен. Системата те е прецакала, Бъстър. Имаш правото да си го върнеш както можеш. Имаш ли приятелка?
— Така да се каже.
— Забрави я. Ще ти донесе само неприятности. Освен това да не мислиш, че ще те чака четирийсет и осем години?
— Каза, че ще ме чака.
— Лъже. Вече си търси друг. Забрави я, ако не искаш да те хванат.
Да, вероятно Ярбър беше прав, помисли си Бъстър. Още нямаше писмо от нея, пък и макар да живееше само на четири часа от Тръмбъл, тя не бе идвала да го види. Говориха два пъти по телефона и единственото, което я интересуваше, беше дали някой го е нападнал.
— Имаш ли деца?
— Не. Поне доколкото знам.
— А майка ти?
— Почина, когато бях малък. Отгледа ме баща ми. Бяхме само двамата.
— Значи си идеалният беглец.
— Искам да избягам още сега.
— Имай търпение. Нека да го планираме внимателно.
След още десетина метра Бъстър искаше да се затича с всичка сила. В Пенсакола нямаше нищо, което да му липсва. В гимназията имаше добри оценки по испански и макар да не помнеше нищо, езикът му се удаваше. Бързо щеше да го научи. Реши да тръгне на уроци и да се навърта около латиноамериканците.
Колкото повече вървеше, толкова повече искаше присъдата му да бъде потвърдена. Ако я отменяха, трябваше да мине през нов процес, а не вярваше на никакви съдебни заседатели.
Бъстър искаше да хукне през полето към дърветата и оттам към шосето. Не беше сигурен какво да прави по-нататък. И все пак, ако един луд банкер можеше да избяга и да стигне до Кокоа Бийч, значи и той би успял.
— Вие защо не сте избягали? — попита той.
— Мислел съм за това — отвърна Ярбър. — Само че на мен ми остават пет години. Толкова мога да издържа. Ще изляза на шейсет и пет, в добро здраве. Вероятно ще живея още шестнайсет. За това живея, Бъстър — за последните шестнайсет години. Не искам непрекъснато да ме е страх, че ще ме хванат.
— Къде ще отидете?
— Още не знам. Може би в някое италианско селце. Може би в планините на Перу. Мога да избирам между всички страни и всеки ден с часове мечтая за този момент.
— Значи имате много пари?
— Не, но работя по този проблем.
Този отговор будеше много въпроси, но Бъстър ги премълча. Беше разбрал, че в затвора не е препоръчително да питаш много.
Когато Бъстър се умори да върви, той спря до машината за плевене.
— Благодаря, мистър Ярбър — каза той.
— Няма за какво. Но да си остане между нас.
— Разбира се. Ще бъда готов, когато кажете.
Фин отново тръгна. Шортите му бяха прогизнали от пот, а от опашката му капеше вода. Бъстър гледаше как Ярбър се отдалечава, а после за миг вдигна очи към дърветата отвъд полето.
В този миг той виждаше чак до Южна Америка.
24
В продължение на два дълги и тежки месеца Арън Лейк и губернатор Тари се движеха рамо до рамо, глава до глава, от единия до другия край на страната. Бяха подадени почти двайсет и пет милиона гласа в двайсет и шест щата. Двамата политици работеха неуморно по осемнайсет часа на ден и пътуваха непрекъснато — обичайната кандидат-президентска треска.
Не по-малко старателно гледаха да избягват прекия дебат. Отначало Тари не искаше да се среща с Лейк, защото беше фаворит. Той разполагаше с организация, пари и благоприятни прогнози. Защо да признава опонента си? Лейк не искаше дебат, защото тепърва излизаше на националната сцена и нямаше опит в толкова важни кампании. Освен това беше по-лесно да се крие зад сценарии и благосклонни камери и да снима клипове, когато се наложи. Един дебат на живо просто беше твърде рискован.
Теди също не искаше да се стига дотам.