— Какво става с Брант в Ъпър Дарби? — попита Бийч, докато разглеждаше пликовете.
— Какво да става?
— Кой е той? Ние сме готови да го притиснем.
— Още го проучвам. Не бях в града няколко дена.
— Действай. Това може да се окаже най-големият ни удар.
— Ще се заема утре.
Бийч не залагаше на мачове и не искаше да играе карти. Тревър си тръгна след двайсет минути.
Дълго след времето за вечеря и дълго след края на работното време на библиотеката Братята останаха заключени в стаичката си. Говореха малко, избягваха да срещат погледите си, и се взираха в стената, потънали в мисли.
На масата имаше три писма. Едното беше от лаптопа на Ал, изпратено преди два дни от Вашингтон. Другото беше написано от Ал на ръка и изпратено преди три дни от Сейнт Луис. В него Кониърс прекратяваше кореспонденцията си с Рики. Двете писма рязко си противоречаха и очевидно бяха написани от различни хора. Някой си играеше с пощата им.
Третото писмо ги накара да замръзнат. Препрочетоха го няколко пъти, заедно и поотделно, в тишина или високо на глас. Разглеждаха ъгълчетата му, вдигаха го на светлината, дори го помирисаха. Хартията миришеше леко на пушек, също като плика и картичката от Ал до Рики.
Писмото беше написано на ръка, с дата осемнайсети април, един и двайсет сутринта, и адресирано до някаква жена на име Каръл.
Скъпа Каръл,
Каква страхотно вечер! Дебатът не би могъл да мине по-добре благодарение на теб и на доброволците от Пенсилвания. Хиляди благодарности! Да продължаваме в същия дух и да спечелим тези избори. В Пенсилвания имаме преднина, нека да я запазим. Ще се видим следващата седмица.
Писмото беше подписано от Арън Лейк. Името му беше отпечатано в горната част на картичката. Почеркът беше идентичен с този на писмото от Ал до Рики.
Пликът беше адресиран до Рики в клиниката за наркомани и когато Бийч го отвори, той не забеляза втората картичка, пъхната под първата. После тя падна на масата и когато я вдигна, той забеляза името „Арън Лейк“, гравирано с черни букви.
Това стана някъде към четири часа следобед, малко след като Тревър си тръгна. Почти пет часа Братята изучаваха писмата и вече бяха сигурни, че първо, писмото от лаптопа е фалшиво, а подписът е сложен от опитен имитатор, второ, фалшифицираният подпис е напълно идентичен с оригинала, следователно човекът, който бе подправил писмото, се беше добрал до кореспонденцията на Рики с Ал; трето, картичките до Рики и Каръл бяха написани от Арън Лейк; и четвърто, тази до Каръл явно беше изпратена по погрешка.
Но най-важното беше, че Ал Кониърс и Арън Лейк бяха един и същ човек.
Най-известният политик в страната се беше хванал на тяхната игричка.
Други, по-дребни доказателства също сочеха към Лейк. Кониърс използваше пощенска кутия във Вашингтон, където конгресменът Лейк прекарваше почти цялото си време. Тъй като заемаше отговорна длъжност и често зависеше от мнението на гласоподавателите си, той, естествено, се беше скрил зад псевдоним. Освен това използваше принтер, за да скрие почерка си. Ал не беше изпратил снимка — още едно доказателство, че имаше какво да крие.
Прегледаха вестниците от последните дни, за да сверят датите. Картичките бяха изпратени от Сейнт Луис в деня след дебата, когато Лейк беше там, защото самолетът му се беше запалил.
Лейк беше прекратил кореспонденцията в най-подходящия момент. Беше започнал да пише на Рики, преди да се кандидатира за президент. За три месеца той беше покорил страната и беше станал много известен. Сега можеше да загуби много.
Бавно, без да се интересуват от времето, те започнаха да изграждат версията си за Арън Лейк. Най-силният контрааргумент дойде от Фин Ярбър.
— Да предположим — каза той, — че човек от екипа на Лейк има достъп до писмата му. Тогава какво?
Въпросът не беше лош и те го обмисляха около час. Нима Ал Кониърс не би направил нещо подобно, за да скрие самоличността си? Ами ако той живееше във Вашингтон и работеше за Лейк? Ами ако Лейк, като много зает човек, бе поръчал на някой свой асистент да води кореспонденцията му? Ярбър не си спомняше да е гласувал такова доверие на помощниците си, когато беше главен съдия. Бийч никога не бе оставял друг да пише личните му писма. Спайсър никога не се беше занимавал с подобни глупости. За това си имаше телефони.
Само че Ярбър и Бийч не бяха изпитвали стреса и безумието на някакво толкова оспорвано състезание като президентската кампания. Макар, както си спомняха с тъга, навремето си те да бяха заети мъже, не можеха да се сравняват с Лейк.