— Да.
— Един момент — каза Чап, като извади от джоба си миниатюрен телефон. Набра някакъв номер, отвори вратата и излезе в коридора, а после промърмори няколко изречения, които Тревър не успя да чуе. Уес гледаше към стената, а пистолетът лежеше кротко до стола му. Тревър не можеше да го види, макар да се опитваше.
Чап се върна и изгледа многозначително Уес, сякаш веждите и бръчките му можеха да предадат важно послание. Тревър използва краткото им колебание.
— Мисля, че струва един милион долара — каза той. — Това може да се окаже последният ми ангажимент. Вие искате от мен да разкрия поверителна информация за клиент, което е непростимо за един адвокат. Веднага могат да ми отнемат разрешителното.
Нямаше да бъде кой знае каква загуба, но Уес и Чап не възразиха. Нямаше полза да спорят колко струва разрешителното му.
— Нашият клиент ще плати един милион долара — каза Чап.
И Тревър се разсмя. Не можа да се сдържи. Закиска се, като че ли току-що беше чул страхотна шега, а от другата страна на улицата се разсмяха на реакцията му.
Накрая Тревър успя да се стегне. Спря да се киска, но не можа да изтрие усмивката от лицето си. Един милион долара. В брой. Без данъци. Скрити в офшорна сметка, в друга банка, разбира се, далеч от лапите на данъчните и другите правителствени служби.
После той успя да се намръщи като адвокат, притеснен от непрофесионалната си реакция. Тъкмо щеше да изрече нещо важно, когато някой почука три пъти по стъклото на входната врата.
— А, това трябва да е кафето — каза той.
— Отпрати я — отвърна Чап.
— Сега ще й кажа да си върви — съгласи се Тревър, като за пръв път се изправи. Усещаше, че му се вие свят.
— Не, имам предвид за постоянно. Изгони я от кантората.
— Колко знае тя? — попита Уес.
— Тъпа е като галош — отвърна доволно Тревър.
— Това е част от сделката — каза Чап. — Тя трябва да си отиде, и то още сега. Имаме много неща за обсъждане и не желаем тя да се мотае наоколо.
Чукането се усили. Джан беше отключила вратата, но веригата й пречеше да влезе.
— Тревър! Аз съм! — изкрещя тя през петсантиметровия процеп.
Тревър мина бавно по коридора, като се почесваше и търсеше точните думи. Застана с лице към нея и погледна през прозореца на входната врата. Изглеждаше много объркан.
— Отвори — изръмжа тя. — Кафето е горещо.
— Върви си — каза той.
— Защо?
— Защо ли?
— Да, защо?
— Защото… ъъъ… — За миг той не знаеше какво да каже, а после се сети за парите. Трябваше да я изгони, защото това беше част от сделката. — Защото си уволнена — каза той.
— Моля?
— Казах ти, уволнена си! — изкрещя той достатъчно силно, за да го чуят новите му приятели.
— Не можеш да ме уволниш! Дължиш ми пари!
— Нищо не ти дължа!
— Дължиш ми хиляда долара заплата!
Прозорците на отсрещната къща бяха отрупани с лица, скрити зад непрозрачното отвън стъкло. Гласовете отекнаха по тихата улица.
— Ти си луда! — крещеше Тревър. — Не ти дължа нито цент!
— Дължиш ми точно хиляда и четирийсет долара!
— Ти си ненормална.
— Копеле такова! Стоях при теб осем години при тая мизерна заплата, а когато накрая попадна на голям клиент, ти ме уволняваш. Това ли правиш, Тревър?
— Нещо такова! Сега си върви!
— Отвори вратата, страхливецо!
— Махай се, Джан!
— Няма да се махна, докато не си взема нещата!
— Ела утре. Сега имам среща с мистър Нюман. — С тези думи Тревър направи стъпка назад. Когато тя видя, че шефът й няма да отвори, Джан се отказа.
— Копеле! — изкрещя тя още по-силно, а после хвърли капучиното по вратата. Тънкото, крехко стъкло се разтресе, но не се счупи и веднага бе покрито с гъста кафява течност.
Тревър, който беше в безопасност вътре, все пак потрепна и ужасен видя как тази жена, която познаваше толкова добре, губи самообладание и побеснява. Тя се дръпна назад със зачервено лице, като ругаеше, и направи няколко крачки, преди един камък да привлече вниманието й. Той беше остатък от отдавна забравен евтин опит за подреждане на градината, който Тревър навремето бе предприел по нейно настояване. Тя взе камъка, скръцна със зъби, изруга още няколко пъти и го хвърли към вратата.
Уес и Чап бяха успели да останат сериозни, но когато камъкът разби прозореца на вратата, не можаха да се сдържат да не се разсмеят.