— Това типичен метод ли е?
— С Куинс Гарб проработи. С Къртис Кейтс, онзи от Далас, вторият, когото изнудихме, беше малко по-сложно. Детективът, когото наехме, не можа да намери вътрешен човек, затова се наложи да следи пощата три дни. Струваше ни хиляда и осемстотин долара, но накрая го видял и записал номера на колата му.
— Кой е следващият?
— Сигурно онзи тип от Дарби, Пенсилвания. Подписва се като Брант Уайт и изглежда обещаваш.
— Четеш ли писмата понякога?
— Не, никога. Не знам какво пише в тях и не искам да знам. Когато сме готови да притиснем някого, те ми казват да проуча кутията и да разбера истинското име. В случай, че човекът използва псевдоним като вашия клиент. Няма да повярвате колко много хора се подписват с истинските си имена. Невероятно.
— Знаеш ли кога в писмата искат пари?
— О, да. Те ми казват да се обадя на банката на Бахамите, че се чака паричен превод. Банката ми се обажда веднага щом пристигнат парите.
— Разкажи ни за Брант от Ъпър Дарби — каза Уес. Той си водеше обстойни бележки, сякаш имаше опасност да пропусне нещо. Всъщност всяка дума се записваше на пет различни касетофона от другата страна на улицата.
— Знам само, че са готови да се нахвърлят отгоре му. Той, изглежда, няма търпение, защото са си разменили едва няколко писма. При някои имаш чувството, че им вадиш зъб, като съдим по броя на писмата.
— Но ти нали не записваш колко писма са минали през теб?
— Нищо не записвам. Страхувах се да не дойдат някой ден федералните със заповед за обиск, затова не исках да държа доказателства, които да ме уличат като съучастник.
— Много умно от твоя страна.
Тревър се усмихна, горд с досетливостта си.
— Ами да, аз съм се занимавал много с наказателно право. След известно време започваш да мислиш като престъпник. Както и да е, не успях да намеря подходящ детектив в района на Филаделфия. Още работя по въпроса.
Брант Уайт беше измислен в Лангли. Тревър би могъл да наеме всички детективи в североизточните щати и пак да не открие кой стои зад неговата пощенска кутия.
— Всъщност — продължи адвокатът — аз бях готов да отида сам, когато Спайсър ми се обади да ида във Вашингтон и да проследя Ал Кониърс. После се появихте вие и… ами… останалото го знаете. — Той млъкна и отново се замисли за парите. Наистина беше съвпадение, че Уес и Чап влязоха в живота му точно когато той трябваше да тръгне да търси техния клиент. Само че на него не му пукаше. Тревър чуваше крясъка на чайките и усещаше горещия пясък. Долавяше ритъма на реге, така любим на ресторантските оркестри по островите, и усещаше как вятърът носи неговата яхта.
— Има ли друг съучастник на свобода? — попита Уес.
— Не — отговори суетно Тревър. — Нямам нужда от помощници. Колкото по-малко хора, токова по-добре действа планът.
— Колко хитро — поласка го Уес.
Тревър се облегна още по-назад на стола си. Таванът над него беше напукан и имаше нужда от боядисване. Преди няколко дни това би го разтревожило. Сега той знаеше, че таванът никога нямаше да бъде боядисан, не и ако трябваше сам да плати сметката. Той щеше да си тръгне оттук много скоро, щом Уес и Чап приключеха с Братята. Щеше да прекара ден-два в опаковане на документи, които и сам не знаеше защо пази. Щеше да раздаде старите си и неизползвани справочници по право. Щеше да намери някой току-що завършил беден адвокат и да му продаде мебелите и компютъра на много разумна цена. А когато приключеше с всичко това, той, адвокат Тревър Карсън, щеше да напусне тази кантора и повече нямаше да се върне в нея.
Каква прекрасна перспектива!
Чап прекъсна мечтите му с кесийка мексикански такос и безалкохолни напитки. Не бяха говорили за обяд, но Тревър вече поглеждаше часовника си, предвкусвайки още едно угощение в бара. Той си взе намусено едно тако и се нацупи за миг. Искаше да пийне.
— Мисля, че е добре да спрем да пием по време на обяд — каза Чап, докато седяха около бюрото на Тревър и се опитваха да не разсипят черния боб и мляното телешко.