Джек Лондон
Бреговете на Сакраменто
Духай, ветре, хей-о Отнеси ни в Калифорния: Казват, в Сакраменто има купища злато!
Тази моряшка песен, която матросите пеят навсякъде по света, когато наблягат върху лостовете .на шпила, за да вдигнат котва На път за пристанището Фриско, се изпълняваше от едно хлапе. То изобщо не бе виждало море през живота си, но само на двеста фута под краката му се носеха бавно вълните на Сакраменто. Наричаха го „малкия“ Джери за разлика от „стария“ Джери, неговия баща: именно от него беше чул тази песен и от него беше наследил гъстата яркочервена коса, закачливите сини очи и светлата, изпъстрена с неизбежните лунички кожа.
Старият Джери беше моряк, прекарал половината от живота си под акомпанимента на звънливата моряшка песен. После, един ден, в някакво азиатско пристанище, той запя песента сериозно, докато с двадесетина другари се въртеше и пъхтеше в кръга около шпила. А щом хвърлиха котва в Сан Франциско, обърна гръб на своя кораб и на морето и отиде да огледа с очите си бреговете на Сакраменто.
Там видя и златото — намери си работа в мината „Жълтата мечта“, където се оказа извънредно полезен при прокарването на въжена линия за вагонетките с руда през реката, на височина двеста фута над водата.
След това пое надзора над въжената линия, поддържаше я в изправност, пускаше я в движение, привърза се към нея и сам стана неотделима част от инвентара на мината. После обикна хубавичката Маргарет Кели. Но тя скоро напусна него и малкия Джери, който едва що беше проходил, и заспа последния си дълъг сън в малкото гробище сред големите тъмни борове.
Старият Джери така и не се върна повече към морето. Той остана при своята въжена линия и щедро обсипваше нея и малкия Джери с цялата любов, на каквато бе способна душата му. Когато за мината „Жълтата мечта“ настъпиха черни дни, той остана на служба в компанията като пазач на почти изоставеното имущество.
Тази сутрин обаче го нямаше там. Виждаше се само малкият Джери, който седеше на прага на барачката и пееше старата моряшка песен. Беше се приготвил сам и изял закуската си и току-що беше излязъл навън да погледа божия свят. На двадесетина крачки пред него се намираше стоманеният барабан, около който се движеше безкрайното металическо въже. До барабана бе здраво завързана вагонетката. Като проследеше с поглед шеметния полет на кабелите към отсрещния бряг, Джери виждаше в далечината втория барабан и другата вагонетка.
Устройството работеше на принципа на земното притегляне: увличана от собственото си тегло, натоварената вагонетка минаваше над реката и едновременно дърпаше от отсрещния бряг празната вагонетка. Пълната вагонетка се разтоварваше, празната се натоварваше с руда и всичко се повтаряше отново. Откакто старият Джери бе поел надзора над въжената линия, това беше ставало десетки хиляди пъти.
Малкият Джери прекъсна песента при звука на приближаващи се стъпки. От тъмнеещата борова гора излезе висок човек със синя риза, преметнал през рамо пушка. Това беше Хол, пазачът на мината „Жълтият дракон“, която се намираше на около една миля нагоре по течението на реката и също имаше въжена линия.
— Здравей, хлапак! — поздрави Хол. — Какво правиш тук сам-самичък?
— Ами, живуркам си — подхвърли Джери небрежно, като че ли това за него беше нещо съвсем обикновено. — Тате замина.
— Къде отиде? — попита Хол.
— В Сан Франциско. Замина снощи. Брат му починал в техния край, та отиде при адвокатите. Ще си дойде чак утре вечер.
Джери разказваше всичко това с гордото съзнание за падналото му се задължение да наглежда имуществото на „Жълтата мечта“ и славното приключение да живее самичък — на канарата над реката и да си приготвя сам закуска, обед и вечеря.
— Е добре, пази се и не си играй с кабелите — каза Хол. — Отивам да видя дали мога да чукна някой елен в каньона „Сакатата крава“.
— Май се кани да вали — отбеляза Джери дълбокомислено.
— И да ме понамокри, няма страшно — разсмя се Хол, закрачи към гората и се скри между дърветата.
Предсказанието на Джери за дъжда се сбъдна, и още как. Към десет часа боровете се залюшкаха и застенаха, прозорците на барачката задрънчаха, и дъждът заплющя с яростни пориви. В единайсет и половина Джери накладе огъня и точно в дванайсет седна да обядва.
„Днес май няма излизане навън“ — реши той, след като изми няколкото чинии и ги нареди спретнато на мястото им; после си помисли дали Хол се е намокрил много и дали е успял да удари някой елен.
В един часа на вратата се почука и когато Джери отвори, в стаята нахлуха, сякаш носени от силния порив на вятъра, мъж и жена. Бяха мистър и мисис Спилейн — фермери, които живееха в уединена долина на десетина мили от брега на реката.