Обзе го страх, истински страх; стомахът го присви и му се пригади, коленете му трепереха и той не можеше да ги спре.
Но продължи мъжествено пътя си. Кабелът беше стар и износен, от него стърчаха остри парчета разкъсана тел, които раздраха ръцете му до кръв, преди да реши да направи кратка почивка, през която поведе виком разговор със Спилейн. Тяхната вагонетка сега се намираше точно под него и разстоянието помежду им беше само няколко фута, така че Джери успя да обясни как стоят нещата, както и целта на своето пътешествие.
— Бих искал да ти помогна, но жена ми тук съвсем се разкисна — викна Спилейн към него, когато Джери потегли отново. — Както и да е, пази се, момчето ми! Сам се наредих така, а ето че сега ти трябва да ме оправяш!
— О, ще се справя! — извика Джери в отговор. — Кажете на мисис Спилейн, че само след минутка ще бъде на брега.
През поройния дъжд, който почти го заслепяваше, люшкайки се насам-натам като някакво бързо и неравномерно движещо се махало, с остри болки в изподраните си ръце, задъхан от усилията и от самия въздух, с който вятърът от време на време пълнеше до задушаване дробовете му, Джери накрая се добра до празната вагонетка.
Един единствен поглед му показа, че не беше предприел опасното пътешествие напразно. Предното носещо колело, чийто жлеб беше разяден от дълга употреба, бе изскочило и сега кабелът беше здраво приклещен между самото колело и вилката.
Едно нещо беше ясно: колелото трябваше да се откачи от вилката. Още едно нещо бе също така ясно, докато се откачи колелото, вагонетката трябваше да се привърже към кабела с донесеното от него въже.
След четвърт час работа не успя да направи нищо друго, освен да върже вагонетката. Шплентът, който крепеше колелото към оста, беше ръждясал и набит. Джери го заудря с едната ръка, а с другата се държеше доколкото можеше, но вятърът непрекъснато го люшкаше и въртеше и в повечето случаи той не можеше да уцели шплента. Девет десети от усилията му отиваха за това, да се задържи на мястото си. От страх да не изтърве ключа, той го привърза с носна кърпичка към китката си.
След половин час Джери успя да освободи шплента, но не можеше да го измъкне. Десетки пъти се канеше да зареже всичко — струваше му се, че напразно е преминал толкова опасности и положил всички тези усилия. После му хрумна нещо, трескаво пребърка джобовете си и намери каквото търсеше: дълъг, дебел гвоздей.
Ако не беше този гвоздей, попаднал кой знае как и кога в джоба му, щеше да се наложи отново да отива до брега и да се връща. Като провря гвоздея в главичката на шплента, най-после получи някаква опора и след миг шплентът бе измъкнат После Джери заудря и замушка с лоста, за да освободи самото колело, където то беше приклещено от кабела към вилката. След като свърши това, той го постави на мястото му и с помощта на въжето започна да повдига вагонетката, докато колелото легна отново върху кабела.
Но всичко това отне доста време. Повече от час и половина беше изминало, откакто се беше добрал до празната вагонетка. И едва сега Джери напусна своето „седло“ и се смъкна във вагонетката. Той отвърза задържащите въжета и носещите колела бавно се завъртяха. Вагонетката се движеше и момчето знаеше, че някъде зад него — макар че не можеше да я види — вагонетката със Спилейнови също се движи, но в обратна посока.
Сега нямаше нужда от спирачка, тъй като неговото тегло уравновесяваше достатъчно тежестта в другата вагонетка; и скоро от облаците мъгла изплува високата скала и старият, добре познат барабан, който равномерно се въртеше.
Джери слезе и здраво привърза вагонетката. Той направи това спокойно и грижливо, а после — съвсем негероично — се свлече до барабана и, без да обръща внимание на поройния дъжд и бурята, избухна в ридания.
За това имаше много причини: той плачеше отчасти поради нетърпимата болка в изподраните му ръце; отчасти от изтощение; отчасти от облекчение и от съзнанието, че се е освободил от продължилото толкова дълго време нервно напрежение; и до голяма степен от чувството на удовлетворение, че мъжът и жената бяха спасени.
Те не бяха тук, за да му благодарят, но той знаеше, че някъде зад тази ревяща, брулена от бурята пропаст те сега бързаха към мината „Детелиново листо“.
Джери се дотътри до барачката. Бялата дръжка на вратата почервеня от кръв, когато сложи ръка върху нея, но ри дори не забеляза това.