— Ей, голям купон падна — прошепна той, когато стигна горе и Еди и Майк му помогнаха да се качи на покрива.
— Щом няма пострадали, всичко е наред — отговори му Еди.
През следващите два часа те наблюдаваха затвора от различни точки на покрива. Пазачите бяха чернокожи, което ги изненада. Бяха очаквали похитителите, мотивирани от екологични идеали, да са бели европейци или американци, но не отхвърлиха напълно идеята, че природозащитниците са наели африкански пазачи. На всеки кръгъл час двама започваха да обикалят района, докато третият оставаше при отворената порта.
Постоянството на техните обходи говореше за липса на професионализъм, която щеше да улесни спасителния екип на Корпорацията. Единият от мъжете дори запали цигара по време на обхода, като сам се лиши от способността си да вижда в тъмното, драсвайки кибритената клечка, да не говорим, че огънчето издаваше местоположението му на възможните нападатели.
Еди реши да изчакат до момента, когато пазачите започнат поредния си обход. Линк щеше да спусне мотоциклетите на земята, докато той, Майк и Ски разузнават вътрешността на затвора. Надяваха се да намерят Джефри Мерик и Сюзън Донливи, без да издадат присъствието си на охраната, но ако не успееха, бяха напълно готови да се справят с тях.
Кабрило би предпочел да изчака дневната светлина, преди да се впусне в преследване на кервана, но температурата щеше да нарасне до повече от петдесет градуса й слънцето щеше да изсмуче всяка капка пот, която тялото му би могло да произведе. Забавянето просто не беше възможно.
След като се свърза с Макс Хенли по своя сателитен телефон, той започна да се приготвя. Свали крака си и чорапа, за да извади блокчето пластичен експлозив d4 от подметката на изкуствения крак. След това постави твърдата вложка от раницата си на земята. Натика я в пясъка и стъпи на нея, за да открие центъра на тежестта. Доволен от точното разположение, той залепи малко от експлозива за долния край на крака. Запали мекия експлозив d4 със запалката си, задържайки пламъка върху него, докато хубаво се разгори. На този номер го беше научил Макс. Във Виетнам са използвали d4 от противопехотни мини, за да си готвят.
Постави крака върху вложката на точното място и натисна с цялата си тежест. Цветът на двете парчета пластмаса бързо стана восъчен, след това те се размекнаха и смесиха, а шевът помежду им не можеше да се различи. Той хвърли пясък върху вложката, за да загаси пламъците. След това изчака десет минути, за да изстине. Хвана плочката и стовари прикрепения към нея крак с все сила в земята. Импровизираната му заварка издържа. За да засили още повече връзката, той простреля плочата на четири места и завърза протезата към нея с въже, което отряза от вървите на парашута.
После събра скромното си имущество, заряза част от мунициите, за да намали теглото си, и се изкатери на върха на най-високата дюна наблизо. Сложи парашута на земята и завърза вървите му за презрамките на бронежилетката, като провери дали халките са на подходящо разстояние, за да може да го управлява. Седна, сложи си протезата и за по-сигурно я закачи с ремъци за колана си. После провери равновесието си върху вложката.
Вятърът продължаваше да духа откъм гърба му, усилвайки се от време на време до петдесет километра в час, но никога не падаше под тридесет. От върха на дюната видя, че следите, оставени от превозните средства, изчезваха в мрака, но имаше достатъчно естествена светлина, затова нямаше нужда да използва очилата за нощно виждане.
Той се приближи тромаво към края на дюната и без да се замисля и за секунда, се спусна надолу подобно на сноубордист, който се бори за олимпийското злато. Парашутът се повлече зад него, докато плочата се плъзгаше по мекия пясък. С увеличаването на скоростта му, в парашута започна да се събира въздух и когато количеството му стана достатъчно, балдахинът се разтвори. Отварянето му завъртя Хуан така, че сега парашутът се оказа пред него, надут докрай от несекващия вятър. Силата му преодоля земното притегляне и пързалянето на Кабрило премина в параски.