Никога в живота си не се беше чувствал толкова изтощен, замаян от напрежението, което отслабваше рефлексите и караше съзнанието му да копнее за сън.
Скоростта на парашута падаше. Това го принуди да се наклони назад толкова много, че задникът му почти докосваше земята. Точно реши, че вятърът ще спре напълно и ще трябва да се изкатери пешком по хълма, когато друг порив напълни парашута, вдигна Кабрило на крака и го прехвърли през върха на дюната.
За негов ужас пред очите му изскочиха четири камиона, подредени в подножието й, с насочени фарове към петия, чийто преден капак беше отворен. Около развалената машина се бяха струпали мъже. Двамина бяха стъпили на бронята на камиона и се бяха навели над двигателя. Хуан бе възнамерявал да се доближи внимателно до камионите и да определи какви са хората и какво правят толкова навътре в пустинята, преди да установи контакт с тях.
Поривът на вятъра, който толкова любезно го беше прехвърлил през гребена на дюната, сега щеше да го стовари право в средата на техния лагер. Той трескаво изкара въздуха от парашута си и падна обратно на земята с напразната надежда, че ще може да се прехвърли обратно през гребена, преди да са го забелязали. Стовари се върху мекия пясък и се затъркаля надолу към основата на хълма в кълбо от найлон и парашутни върви.
Падна в подножието на дюната с парашут, стегнато увит около тялото му като бинтовете на мумия, и уста и нос пълни с пясък. Започна да плюе и духа, за да почисти дихателните си пътища, но колкото и да се мъчеше, не можа да освободи ръцете си, за да среже найлона.
Наложи му се да гледа безпомощно, докато четирима от мъжете се затичаха към него с готови за стрелба АК-47.
— Здравейте, момчета — провикна се Хуан весело, щом наближиха. — Може ли да ми помогнете да се измъкна от тук?
След като им взеха оръжията, радиостанциите и останалото оборудване, Еди, Майк и Ски бяха захвърлени в съседни килии в блока, който зимбабвийските войници използваха, за да пазят Моузис Ндебеле. Джефри Мерик беше отведен от група цивилни, които според Еди напълно съответстваха на представата му за фанатизирани природозащитници. Човек не можеше да различи какъв е полът им заради дългите коси. Силният мирис на пачули не можеше да скрие вонята на марихуана, която дрехите им бяха попили.
Еди разтриваше челюстта си, където Сюзън Донливи го беше ударила неумело, щом приятелите й я свестиха. Един пазач, който в този момент минаваше покрай килията и го видя какво прави, се изхили подигравателно.
Еди прецени, че в затвора има около стотина въоръжени мъже, и сега, когато адреналинът се бе уталожил и той разполагаше с време да обмисли положението, разбра защо са толкова много. Хората гледаха на Моузис Ндебеле като на вероятен спасител на страната, а управляващите бандити щяха да направят всичко възможно, за да го накарат да млъкне. Ако го държаха в затвор в Зимбабве, той щеше да се превърне в притегателен център за своите последователи. Обаче тук никой не можеше да го намери. Можеха да го държат затворен колкото си искат.
Зачуди се как е възможно Мерик и Ндебеле да се окажат на това място по едно и също време и предположи, че тук има някаква връзка, но не можа да измисли каква би могла да бъде. Вероятно Даниъл Сингър бе сключил някаква сделка с правителството на Зимбабве, за да използва стария затвор.
Вече бяха минали няколко часа, откакто ги откриха. Линк не беше доведен в блока с килии, значи бившият тюлен сигурно бе избягал с някой от мотоциклетите. Еди изпита облекчение. Офицерът, който отговаряше за затвора, бе обявил, че екипът на Корпорацията ще бъде разстрелян призори. Нямаше нужда Линк да се жертва без нужда, щом имаше възможност да избяга.
Еди реши, че след като председателят е някъде в пустинята, Линкълн на път към Тайни Гундерсон и д-р Хъксли, а „Орегон“ на повече от триста километра от тук, вероятността да бъдат спасени беше малка. Имаха нужда от цяла ескадрила хеликоптери, за да проведат въздушно нападение, а единственото превозно средство, което в момента беше на борда на кораба, бе мотоциклетът на Линк, така че за прекосяване на пустинята и дума не можеше да става.