Еди беше постъпил в ЦРУ веднага след колежа и бе прекарал по-голямата част от следващите петнадесет години, като влизаше и излизаше от Китай, създавайки мрежа от информатори, която позволи на Съединените щати да поддържат нелеките си отношения с Поднебесната империя. През пролетта на 2001 г., когато китайците държаха екипажа на един шпионски самолет ЕП-3, той пристигна в Хайнан с подводница, за да предава информация, с което предотврати превръщането на кризата във война. Маневрираше с лекота край китайската тайна полиция, една от най-резултатните в света, защото беше добър в работата си. Затова оцени иронията да бъде заловен от третокласната преторианска гвардия на някакъв африкански диктатор.
Но въпреки неблагоприятните условия Еди продължаваше да вярва, че Хуан Кабрило ще намери начин да го спаси. Двамата бяха служили в ЦРУ по едно и също време, не се бяха срещали, докато не напуснаха едновременно правителствената служба. Това не означаваше, че Еди не беше чувал за Кабрило. Хуан лично беше изпълнил някои от най-трудните задачи в историята на управлението. Тъй като говореше свободно испански, арабски и руски, мисиите му бяха в някои от най-трудните страни на света. В Ленгли за него се разказваха легенди. Репутацията и светлорусата коса му спечелиха прякора господин Фелпс, името на главния герой от телевизионния сериал „Мисия: невъзможна“. Досега Кабрило се беше справял с всичко, независимо дали ставаше дума за преследване на наркотрафиканти от Колумбия в Панама или за инфилтриране на терористична група в Сирия, която се опитва да вдигне във въздуха израелския Кнесет с отвлечен пътнически самолет.
За това ако имаше човек, който можеше да ги измъкне от този ад само за няколкото часа до съмване, Еди бе сигурен, че този човек е Хуан.
Лъч на фенерче проряза тъмнината и заслепи Кабрило. Зад ослепителната светлина чу как щракат затворите на автоматите. Остана неподвижен. Следващите няколко секунди щяха да решат дали ще остане жив, или ще умре. Единият от мъжете се приближи, насочил голям револвер срещу Хуан. Ако не бъркаше, това беше някакъв древен „Уебли“. Мъжът беше по-възрастен от Хуан, вероятно около петдесетте, и сред ситните къдри по главата му се виждаха и бели косми. Челото му беше покрито с бръчки.
— Кой си ти? — попита той подозрително.
— Казвам се Хуан Родригес Кабрило. — Съдейки по възрастта на мъжа и по това, че всички бяха въоръжени, а и защото се движеха по посока на Дяволския оазис, Хуан реши да рискува. — Искам да ви помогна да спасите Моузис Ндебеле.
Ръката на непознатия стисна по-здраво ръкохватката на револвера, а черните му очи останаха непроницаеми на непостоянната светлина. Хуан продължи, като същевременно се молеше да не е сбъркал с преценката си за намеренията на тези хора.
— Трима от моя екип в момента са в затвора, защото опитаха да спасят един американски бизнесмен, но бяха заловени от частите, охраняващи Ндебеле. Едно от моите момчета успя да избяга и чака със самолет на около шейсет километра от затвора. Ако спася моите хора, съм готов да помогна и за спасяването на вашия водач.
Мъжът с револвера остана невъзмутим.
— Как ни намери?
— Основният ми парашут се заплете и планирах с резервния, когато видях светлините на фаровете ви. Импровизирах си параски и ви последвах.
— Историята ти е достатъчно невероятна, за да бъде вярна. — Мъжът свали оръжието и каза нещо на местен диалект. Един от африканците пристъпи и извади нож от джоба си.
— Само за сведение, имам автоматичен пистолет. „Глок“ в кобура и автомат МП-5 на гърба си.
Мъжът с ножа се поколеба и погледна към водача на групата. Той кимна, африканецът сряза найлона и Хуан си пое дълбоко въздух за първи път, след като се бе търкулнал тук по дюната. Той се изправи бавно, като държеше ръката си далеч от кобура.
— Благодаря — каза и протегна ръка. — Наричайте ме Хуан.
— Мафана — каза водачът и стисна палеца му в традиционния поздрав. — Какво знаеш за нашия баба̀, нашия баща Моузис Ндебеле?
— Знам, че много скоро ще бъде съден и екзекутиран и ако това се случи, всяка възможност да свалите правителството ще бъде загубена.
— Той е първият водач, който успя да обедини двете големи племена в Зимбабве, матабеле и машона — обясни Мафана. — По време на нашата война за независимост той стана генерал още преди да е навършил тридесет. Но след войната управляващият елит видя в неговата популярност заплаха за властта си. Често го затваряха и измъчваха. Този път го държаха две години в затвора и ще го убият, ако не го спасим.