Докато държеше обувката си в едната ръка, пъхна взривателя в мекия експлозив. След това излезе от килията, подпирайки Моузис с другата си ръка, за да предпази крака му. Бомбата избухна като вулкан, изригвайки гейзер от пламъци, дим и поток камъни толкова високо, че се удариха в тавана. Кабрило нахлузи обувката, но не си направи труда да я върже, когато се върна в килията. Както очакваше, зарядът се бе оказал предостатъчен за целта. Сега отворът беше широк метър и половина, а назъбените му краища бяха почернели от експлозията.
Той се спусна в него и помогна на Ндебеле да го последва. Мъжът си пое дълбоко дъх, когато счупеният му крак докосна дъното.
— Добре ли си?
— Когато му дойде времето, ще те питам откъде си се сдобил с този изкуствен крак, защото не мисля, че моят ще може да ми служи отново.
— Не се притеснявай. Познавам много добър лекар.
— Не може да е толкова добър, щом ти си останал без крак.
— Повярвай ми, добра е. Започна работа при мен едва след историята с крака ми.
Поеха мъчително по тунела, от който някога постоянният пустинен вятър отнасял човешките отпадъци и така спасявал хората от задължението да изпразват пълни с лайна кофи.
Тунелът беше тесен и трябваше да пълзят в мръсотията. Хуан се насочи към източния край на затвора, който беше най-близо до пистата. За техен късмет вятърът духаше откъм гърбовете им, така че пясъкът не се набиваше в лицата им. Отне им пет минути да стигнат до границите на сградата. Слънчевата светлина, която огряваше отвора, им се стори особено ярка след мрака в тунела. Двамата мъже се спряха малко преди отвора. Кабрило включи радиостанцията си.
— Великодушен жест вика Лоурънс Арабски. Лари, чуваш ли ме?
— Отлично, Великодушен — отговори веднага Линк. — Какво е положението?
— В момента местният ни гост е с мен. Стигнахме до външната стена. От тук виждам пистата. Дай ми петнадесет минути да освободя основната цел и ела да ни вземеш. Нашите момчета ще се измъкнат веднага щом видят самолета.
— Не става. От онова, което виждам, нашите съюзници отнасят доста огън. Те няма да издържат петнадесет минути. Идвам сега.
— Тогава ми остави десет минути.
— Председателю, не те лъжа. Нямаш десет минути. Ако не дойдем сега, от хората на Мафана няма да останат и десетина. Това не беше замислено като самоубийствена операция. Дължим им помощ за отстъплението. — Още докато Линк говореше, големият товарен самолет се показа на небето. — Освен това разбрах от Макс, че и нашето положение се е променило.
С кацането си сега Линк пренебрегна волята на Кабрило. Моузис никога нямаше да стигне до пистата сам. Щеше да се наложи Хуан да го носи. На земята самолетът беше прекалено уязвим, за да чака, докато той се върне в затвора и освободи Джефри Мерик. Веднага щом Мафана и хората му започнеха да отстъпват, пазачите щяха да се впуснат да ги преследват. Без въздушно прикритие щяха да бъдат избити в откритата пустиня.
За каквато и промяна да беше говорил Макс Хенли, Хуан трябваше да се довери на своя помощник, защото той разполагаше с много по-ясна картина на цялата операция от него.
Старият „Де Хавиланд Карибу“ беше ужасно грозен самолет с опашка висока колкото триетажна сграда и кокпит, който се издигаше над тъпия нос. Високо разположените криле му позволяваха да носи огромен за размерите си товар и същевременно да излита и каца на много къси писти. Самолетът, нает от Тайни Гундерсон, беше боядисан бял. По фюзелажа минаваше една избледняла синя ивица.
Хуан видя, че пилотът беше направил заход към началото на пистата. Време беше да тръгват.
— Хайде — каза той на Моузис и изпълзя от скривалището им в основите на затвора. Шумът от стрелбата във вътрешния двор бе приглушен от дебелите стени, но въпреки това ечеше така, сякаш хиляда души се биеха за живота си.
Когато и двамата се изправиха, Хуан прехвърли автомата в лявата си ръка и преметна африканския водач на рамото си. Ндебеле беше висок мъж, но годините, прекарани в затвора, го бяха превърнали в скелет. Вероятно тежеше не повече от шейсет и пет килограма. При нормални обстоятелства Кабрило не би се затруднил от подобен товар, но тялото му бе изтощено до изнемога.
Устата му беше стисната в мрачна решителност. Нагласи Ндебеле на рамото си и пое напред с големи крачки. Високите обувки затъваха в пясъка и измъчваха треперещите му крака. Усещаше болката чак до кръста си. Докато крачеше, той непрекъснато държеше под око портала, но досега никой от хората на Мафана не бе направил опит да се измъкне. Те стояха и се биеха с пазачите, защото знаеха, че колкото по-дълго издържат, толкова по-големи са шансовете на техния водач да избяга.