— Председателят е страшен хитрец — призна Троно.
Хуан дори не се опита да скрие самодоволната си усмивка.
— Точно така беше. Точно така. — После насочи вниманието си към Линкълн. — Макс приготвил ли е всичко?
— „Орегон“ е швартован в пристанището на Свакопмунд. Макс ще ни посрещне на летището с контейнеровоз. Ще натоварим ранените и после ще се качим. След това Макс ще поеме към пристанището, където един митнически инспектор с издути от бакшиша джобове ще разпише товарителницата и кранът ще ни качи на нашия кораб.
— А мъжете на Мафана ще продължат до Виндхук — завърши Хуан, — откъдето ще излетят за убежището, което сме намерили за Ндебеле. — Гласът му прозвуча огорчено. — Всичко е прекрасно, но не успяхме да спасим Джефри Мерик и сега сигурно никога повече няма да можем да го намерим. Сигурен съм, че похитителите му са напуснали Дяволския оазис пет секунди след пазачите.
— Човек винаги трябва да има упование — натърти за втори път Линк и поклати укорно глава.
Нина Вайзър седеше в сянката на навес от брезент, закачен за откритата каросерия на джипа, когато чу бръмченето. Точно пишеше в тетрадката си, навик, който имаше още от юношеските си години. С течение на годините беше изписала стотици тетрадки, защото знаеше, че някога те ще се окажат важни източници на информация за нейните биографи. Нина изобщо не поставяше под съмнение, че ще стане достатъчно важна личност, за да напишат книга за живота й. Тя щеше да бъде една от големите героини на движението в защита на природата, точно както Робърт Хънтър и Пол Уотсън, основателите на „Грийнпийс“.
Разбира се, днешната операция нямаше да бъде включена в книгата. Тя беше нещо, което не биваше да добива публична известност. Нина пишеше просто по навик, макар да знаеше много добре, че после ще се наложи да унищожи написаното, а и всяка друга бележка, която споменаваше участието й в Дан-Сингъровия план.
Тя затвори тетрадката и пъхна химикалката в спиралата, която държеше страниците. Изпълзя изпод навеса и се почувства така, сякаш е отворила вратата на фурна. Следобедното слънце немилостиво изгаряше земята. Тя се спря и натупа дъното на панталоните си от праха, оглеждайки небето за самолета, който Дани беше обещал. Макар да носеше качествени слънчеви очила, отне й няколко секунди преди да успее да забележи малката блестяща точка, която се плъзгаше по небето. Неколцина от приятелите й също изпълзяха изпод сенника и застанаха до нея. Сред тях беше и Сюзън. Всички бяха уморени от пътуването и много жадни, защото не бяха взели достатъчно вода.
Мерик беше най-зле, бяха го оставили вързан, със запушена уста и облегнат на камиона, където имаше съвсем малка сянка. Не се беше свестявал, откакто му биха хероин, а изгорялото му от слънцето лице беше покрито с коричка засъхнала пот и мръсотия. Около раната му се виеха мухи.
Самолетът пропусна мръсната писта и всички замахаха с ръце, когато машината прелетя над главите им. Пилотът помаха с криле и направи обратен завой. Заходи към пистата и продължи да лети около триста метра, преди най-накрая да се спусне на земята. Бързо зави и започна да рулира обратно към мястото, където чакаше джипът. Запустелият град лежеше на около половин километър от летището, нищо повече от няколко скупчени сгради, които пустинята бавно разрушаваше.
От задната част на самолета бавно се спусна товарната рампа и напомни на Нина за подвижните мостове на средновековните крепости. Някакъв мъж, когото тя не познаваше, се приближи към групата.
— Нина? — попита той, надвиквайки шума на двигателите.
Нина пристъпи напред.
— Аз съм Нина Вайзър.
— Здрасти — каза той с приятелски тон. — Дан Сингър ме помоли да ти кажа, че правителството има една програма, наречена „Ешелон“. С нея могат да подслушат всеки електронен разговор в света.
— Е, и?
— Трябва да си по-внимателна какво говориш по сателитния телефон, защото снощи някой може да е подслушвал. — Докато приятелските му думи бавно стигаха до съзнанието й, Кабрило заряза любезното държане, измъкна пистолет изпод колана на кръста и го насочи във високото чело на Вайзър. Още трима мъже се втурнаха по рампата, предвождани от Линк. Всички бяха въоръжени с германски автомати „Хеклер Кох“ МП5 и ги насочиха към останалите от групата.
— Надявам се, че тук ви е приятно, защото програмата ни е толкова сгъстена, че няма да имаме време да ви предадем на ченгетата — ухили се Хуан.