— Искам да разбереш, че не искам да правя това. Наистина. Зная, че опазването на природата е нещо важно за теб. Може би дори си готова да умреш за тази кауза. Но нямаш ни най-малка представа какво те очаква. Изобщо не можеш да си представиш болката, която ще се наложи да изтърпиш.
Линда се изправи и махна на Хуан.
— Господин Смит, трябва да ти се извиня, че те накарах да дойдеш без инструменти. Помислих, че ще е по-склонна да ни сътрудничи. Ще ти помогна за бормашините и останалите уреди, от които имаш нужда, и после ще ви оставя сами. — Тя погледна отново Сюзън. — Нали схващаш, че след днешния ден ще се стряскаш всеки път, когато се погледнеш в огледалото.
— Няма нищо, което да не съм готова да пожертвам за Дан Сингър — предизвикателно каза Сюзън.
— Задай си този въпрос по малко по-различен начин: какво е готов той да пожертва за теб?
— Тук не става дума за мен, а за опазването на планетата.
Линда се огледа в тъмното помещение, сякаш търсеше нещо.
— Сюзън, не виждам други хора тук, така че определено става дума за теб. Сега Сингър е на сигурно място, а ти си завързана за масата. Помисли си за това. А след това се запитай колко дълго ще живееш с последиците от днешния си избор. Чакат те години в затвора. Можеш да ги отлежиш в намибийска килия или в хубав уютен затвор в Европа с течаща вода и нар, който не бъка от бълхи. Още не сме решили на кого да те предадем.
— Ако ме нараните, ще се погрижа да си платите — почти изплю думите Сюзън.
Линда вдигна вежди.
— Моля? Ще ни накараш да си платим? — Тя се изкиска. — Нямаш ни най-малка представа кои сме. Е, тогава как ще ни накараш да си платим? Ние те притежаваме телом и духом. Можем да направим с теб, каквото си поискаме, и то напълно безнаказано. Ти вече нямаш свободна воля. Отнехме ти я в мига, щом те заловихме, и колкото по-бързо разбереш това, толкова по-скоро всичко ще свърши.
Сюзън Донливи нямаше какво да отговори.
— Какво ще кажеш за следното? Разкажи ми какви са плановете на Дан Сингър и аз ще се погрижа да бъдеш предадена на швейцарските власти като съучастник в отвличане. Ще убедя Джеф Мерик да забрави за опита за убийство. — Досега Линда размахваше тоягата, но сега вече беше време да покаже и морковчето. — Дори няма нужда да ми казваш къде е. Разбра ли? Просто очертай пред мен какви са намеренията му и животът ти ще стане много по-лесен.
Линда наподоби с длани разминаващи се везни и продължи:
— Две или три години в швейцарски затвор или десетилетие в зандан от Третия свят. Хайде, Сюзън, погрижи се да имаш по-лесен живот. Кажи ми какви са плановете му.
Част от техниката на Линда беше да продължи да изтъква колко лесно може да се уреди всичко, как Сюзън само ще спечели и нищо няма да загуби, ако проговори. Ако Хуан не държеше да получи информацията възможно най-бързо, тя щеше да избере друг въпрос. Въпрос, който просто щеше да поддържа разговора. Въпреки това имаше някакъв напредък. Предизвикателството, което правеше Сюзън доста решителна, сега отстъпваше място на несигурност.
— Никой няма да разбере — настоя Линда. — Кажи ми какво ще направи. Предполагам, че ще е нещо показно, нещо, което иска Мерик да види. Така ли е, Сюзън? Само кимни с глава, ако съм права.
Главата на младата жена остана неподвижна, но очите й лекичко трепнаха.
— Е, видя ли, че не беше толкова трудно — изгука Линда, сякаш мъмреше дете, което най-сетне си е взело лекарството. — Какво ли е това показно нещо? Знаем, че е свързано със затоплянето на течението Бенгуела.
По лицето на Сюзън се изписа ужас, а устата й остана отворена.
— Точно така. Открихме вълновите генератори и подводните нагреватели. Част от плана на Сингър вече е разкрита, но това не е толкова интересно. Най-важното сега е да ми разкажеш останалото.
Когато Сюзън не отговори, Линда вдигна ръце.
— Това си е чисто губене на време! Аз се опитвам да ти направя услуга, а ти даже не ми отговаряш. Добре, щом не искаш да се разберем човешки, така да бъде. Господин Смит! — След като го повика, Линда тръгна да излиза от трюма, а Хуан я следваше плътно. Той затвори вратата на трюма и заключи.
— По дяволите, доста си страшна! — отбеляза Хуан.
Линда проверяваше картината от камерата на джобния компютър и не вдигна глава, когато каза:
— Очевидно недостатъчно. Мислех, че ще се огъне.
— Какво прави?
— Опитва се да не се напикае.
— Значи ще я оставим да чака?
— Ще се върна при нея след половин час — каза Линда. — Така ще има достатъчно време, за да обмисли какво я чака.