— Защото ще ги обещая на един човек, който ще ми помогне.
— Ти не знаеш къде е „Роув“. Може да минат години, преди да бъде намерен.
Хуан се усмихна хищно.
— Познавам един човек, който ми е длъжник и ще ми го намери.
— На кого ще даваш диамантите и защо? — Смаяна от решимостта на Хуан, Слоун за миг беше забравила за кого работи и защо изобщо се намираше в Намибия. — Чакай малко. Те не ти принадлежат. Собственост са на моята компания.
— Според морските закони те принадлежат на всеки, който ги намери. А ако искаш да научиш защо ми трябват, ела с мен.
Хуан се отби първо в каютата си, за да извади нещо от сейфа. Когато стигнаха до каютата за гости, той почука и влезе. Моузис Ндебеле седеше на пода в дневната и разговаряше с четирима от своите хора. Всички бяха с дебели превръзки. Подът беше осеян с бастуни и патерици като някаква великанска разновидност на детската игра за вдигане на разпилени клечки. Обаче това нямаше значение, защото всички се усмихваха на своя завърнал се водач.
Моузис направи усилие да се изправи, но Хуан му махна да не го прави.
— Твоята доктор Хъксли ми каза, че няма нужда да си търся нов крак — усмихна се Ндебеле.
— Радвам се да го чуя. Макар да се оправям с един, ще ми се да имах и двата — каза Хуан, докато се здрависваха. — Мога ли да говоря с теб насаме?
— Разбира се, капитане. — Той каза няколко думи на своите другари, те бавно се изправиха и закуцукаха към спалнята.
Хуан изчака, докато затворят вратата, и заговори:
— Какви са шансовете ти да свалиш правителството и да върнеш благоденствието на Зимбабве?
— Ти си мъж, затова ще говорим като мъже. Разполагам с пламенни бойци, но с малко оръжия, и ако хората се вдигнат на бунт лошо въоръжени, ще ги избият. Правителството ни е безскрупулно и готово на всякакви жестокости, за да остане на власт.
— Какво ти трябва, за да го свалиш?
— Същото, което е необходимо за решаване на всеки проблем: пари и време.
— За времето нищо не мога да направя, но ако мога да осигуря пари за вашето движение?
— Капитане, зная, че си смел и почтен човек, но става дума за десетки милиони долари.
— Господин Ндебеле, всъщност аз говоря за стотици милиони. — Хуан направи пауза, за да може събеседникът му да осъзнае казаното и после продължи. — Те ще са твои, но аз ще искам нещо в замяна.
— Засега няма да питам за парите — каза Моузис, — защото между приятели подобни неща не се обсъждат. Каква е услугата, която ще поискаш?
— Трябват ми стотина от твоите най-добри бойци — каза Кабрило. След това му обясни положението. Ндебеле слушаше безмълвно, въпреки че Слоун ахна, когато той описа урагана, носещ отрова, който ще се насочи към Щатите, най-вероятно към родната й Флорида.
— Моите хора са готови да се пожертват за своите деца и за бъдещето на страната ни — каза Ндебеле, когато Хуан свърши. — Ти ме молиш да ги пратя в битка, която няма да им донесе нищо, а трябва да рискуват всичко. Заради онова, което направи за мен, готов съм да се бия рамо до рамо с теб където и да поискаш, но не мога да карам хората си да правят подобно нещо.
— Но те ще се бият за страната си — възрази Хуан. — Ако направиш това, ще осигуриш финансовите средства, за да свалиш правителството и да върнеш Зимбабве по пътя на демокрацията, за която си се сражавал преди независимостта. Няма да те лъжа и да твърдя, че всички ще се върнат, защото това не е истина. Обаче тяхната саможертва ще послужи за пример на твоите последователи. Обясни им какво ще постигнат и те ще го направят за теб и най-важното — за себе си.
Ндебеле не каза нищо, гледайки Кабрило в очите.
— Ще поставя този въпрос пред индаба, нашия съвет — той посочи с ръка затворената врата на спалнята, — и ще ги оставя да решат.
— Не мога да искам повече — каза Кабрило и отново стисна ръката на Ндебеле, след което обърна дланта му нагоре. После извади от джоба кесията и изсипа върху отворената длан необработените диаманти, които бяха получили в замяна на оръжията. — Приеми това като израз на добра воля. Те ще са ваши, независимо от решението, което ще вземете. На бюрото има интерком. Служителят, който го обслужва, знае къде да ме намери.
Когато излязоха, Слоун сграбчи ръката му.
— Вярно ли е всичко това? Откъде взе тези диаманти?
— За съжаление е вярно. Даниъл Сингър е разполагал с години да го планира, а ние имаме само няколко дни, за да го спрем. А откъде идват диамантите, е дълга история, която е причината за цялата тази каша.