— Ще разрушат подводните тръбопроводи, които пренасят суровия петрол до складовите резервоари на брега.
Сингър предпочиташе да взривят стените на складовите резервоари, но те бяха оградени със земни насипи, които щяха да попречат на петрола да се разлее. А за да се изпарява добре, разливът трябваше да бъде колкото може по-голям. Сингър се обърна към Макамбо:
— За всеки час, през който успеят да задържат терминала, а петролът се излива в океана, в швейцарската ти банкова сметка автоматично ще бъдат превеждани един милион долара.
— Тези пари ще послужат за финансирането на революцията и за подобряването на качеството на живота на моя народ — каза водачът на революцията, без по лицето му да трепне и един мускул. Сингър знаеше, че лъвският дял от парите ще си остане в банковата сметка на генерала. — Приемам тази сделка и призовавам нашите войници да се бият за доброто на всички ни.
Докато търсеше наемници, Сингър бе проучил изчерпателно Макамбо и неговата Конгоанска революционна армия. Те не бяха нищо повече от жестоки убийци, които използваха мъчения и заплахи срещу беззащитните цивилни, за да се снабдяват с продукти. Макар да воюваха уж в името на някакви племенни права, по сметките на правозащитните организации те бяха избили повече от собствените си хора, отколкото правителството, срещу което се бореха. Макамбо беше само поредният пример за деспотичната природа на африканската политика.
— Чудесно — каза Сингър, — значи е време да тръгвам.
Той беше планирал да напусне Кабинда един ден преди нападението, но се осмели да се забави, защото все още не бе изгубил надежда да получи новини от Нина Вайзър. Тя и останалите не бяха на мястото на срещата, когато самолетът му кацна, макар че следите от гуми край пистата показваха, че някой е бил там наскоро. Пилотът успя да ги проследи от въздуха само около десетина километра. Неспирният вятър ги беше заличил. Кръжа над района, докато му остана само толкова гориво, че да се върне във Виндхук, но не откри никакви други следи.
Сингър му беше наредил да се върне в Кабинда, за да могат да отлетят за пристанищния град Наукшот в Мавритания, където го очакваше наскоро закупеният от либийска фирма стар танкер с вместимост сто хиляди тона. Носеше името „Сидра“ като известния либийски залив и бе прекарал живота си в Средиземно море, превозвайки петрол от Либия за Албания и Югославия.
Когато го разглеждаха със Сюзън Донливи, тя каза, че резервоарите на плавателния съд ще бъдат отлични инкубатори за нейните органични валма. Фирмата по морско инженерство, която беше наел, за да провери кораба, се подписа, че корпусът е способен да издържи товар с температура шейсет градуса, въпреки че в доклада си спомена, че не знае някъде по света да има суров петрол, който да запази толкова много от земната топлина. Сингър сключи сделката, сдоби се с либийска регистрация за кораба, една от най-лесните за получаване, й не си направи труда да му смени името.
Сюзън беше ръководила засяването на създаващата топлина лепкава маса и я бе проверявала от време на време преди „отвличането“ си. Докладите й твърдяха, че всичко се развива прекрасно, затова Сингър беше сигурен, че няма нужда и тя да е там, когато щеше да я излее. Въпреки това можеше да възникне нещо, което да изисква нейните познания. Загубата на Нина и нейната група не го тревожеше кой знае колко, но му се искаше Сюзън да е тук. Валмата бяха нейна идея и когато се свърза с него, за да му съобщи за своето откритие и възможното му приложение, тя сама пожела да участва в последното действие.
Съществуваше и проблемът с Мерик. Сингър държеше да види как самодоволната му физиономия се спихва, докато гледа създаването на най-разрушителния ураган, който ще удари Съединените щати, и осъзнава, че той и другите замърсители като него грешат. Сингър му беше разкрил своя план и се надяваше бившият му съдружник да е още жив. Той щеше да разбере точно какво става.
Задачата да се управлява супертанкер не е проста и Сингър не можеше да разчита на тълпа дългокоси природозащитници. Затова се принуди да наеме професионален екипаж. Беше избрал мъже, чието мълчание можеше да купи. Капитанът беше грък, алкохолик, изгубил лиценза си, след като заседнал с танкер в Персийския залив. Главният инженер също беше грък и също пияница. Не беше работил, откакто взрив на парен котел в машинното убил четиримата му помощници. Разследващата комисия го оневинила, но слуховете за престъпна небрежност бяха съсипали кариерата му.
В сравнение с тези двамата останалите от екипажа приличаха на светци.