По груба оценка най-малко стотина бунтовници бяха готови да защитават пристана. Бяха имали време да издигнат барикади и да укрепят позициите си. Троно и неговите хора щяха да се изправят пред тежка задача, ако Линк и Ски не успееха да дезорганизират отбраната на терористите.
— Как смяташ — попита Ски, — тук добре ли е, или искаш да се качим по-високо?
— Височината е добра, но сме на открито и ако някой се спотайва на кораба, може да ни изненада. Да се качим на покрива на надстройките.
Те влязоха в кораба и поеха нагоре по безкрайните метални стълби. Пътьом Линк докладва на Макс положението и научи, че Майк и хората му си бяха пробили път до терминала и вече бяха на позиция.
Близо до края на стълбите се отвори врата. Появи се мъж с черни панталони и бяла риза с еполети. Линк извади пистолета и го опря между очите му, преди още да е разбрал, че не е сам на стълбите.
— Моля ви, недейте — извика той.
— Тихо — нареди Линк и свали автоматичния пистолет. — Ние сме от добрите.
— Американци ли сте? — Мъжът очевидно беше англичанин.
— Точно така, капитане — каза Линк, забелязвайки четирите златни нашивки на пагоните. — Скоро ще сложим край на това положение. Трябва да се качим на покрива.
— Разбира се. Последвайте ме. — Те тръгнаха след него. — Какво става? Единственото, което знам, е, че до един момент съвсем нормално пълнехме резервоарите със суров петрол, а в следващия някакви идиоти издърпаха маркучите и повредиха кораба ми. Звъннах в морската администрация, но никой не вдигна. Вахтените ми докладваха, че по кея се разхождат въоръжени мъже. А сега шумът е такъв, сякаш отново съм на Фолкландските острови.
— Достатъчно е да кажа, че екипажът ви няма да пострада. Но не ги пускайте на палубата и по откритите пространства.
— Такава беше заповедта ми още сутринта — увери го капитанът. — Стигнахме.
Бяха в най-горния край на стълбището. Нямаше врати, но на тавана имаше капак, до който се стигаше по друга стълба. Ски безмълвно пое по нея.
Линк протегна ръка.
— Благодаря, капитане. От тук ще продължим сами.
— О, да, разбира се. Късмет и на двама ви — каза той и стисна протегнатата десница на Линк.
Ски отвори капака и ярка слънчева светлина заля стълбището. Той мина през отвора, а Линк го последва. Нямаше възможност да заключат капака отвън и щеше да се наложи да го държат под око, за да не ги изненада някой.
Покривът на мостика представляваше стоманена плоскост, боядисана в бяло, върху която хвърляха сенки корабният димоход и няколкото антени. Когато стигнаха до края му, залегнаха по корем и отново надникнаха надолу към кея. В края на минаващия върху насипа път можаха да видят малката армия на Майк, която очакваше техния сигнал. Наблизо бръмчеше безпилотният апарат.
— „Орегон“, тук е Линк. На позиция сме. Дайте ни малко време да изберем цели. Стойте на прослушване.
След като приготвиха карабините си и разположиха резервните пълнители по края на покрива така, че да могат бързо да сменят позициите си, двамата започнаха да оглеждат вражеските войници през оптическите мерници, опитвайки се да установят кои са командирите им, за да обезглавят врага, както се казва.
— Мамка му — измърмори Линк.
— Какво?
— Вляво, типът с очилата, който се кара на някакъв хлапак.
Ски премести пушката си, за да може да види за кого говори Линк.
— Виждам го. Е, кой е той?
— Моят приятел полковник Раиф Абала, подлото копеле, който се опита да ни измами, когато му продавахме оръжието. Той е дясната ръка на генерал Макамбо.
— Изглежда е в немилост, щом е изпратен тук — отбеляза Ски. — Искаш ли да го гръмнем първи?
— Не, ще ми се да видя лицето му, когато разбере какво става и кой е причината. Готов ли си?
— Откъм моята половина на кея има поне четирима офицери и още шестима души, които изглежда знаят какво правят. Останалите са пушечно месо.
— Добре, шоуто може да започва. „Орегон“, готови сме.
— Ние също сме готови — чу той да казва Майк Троно по тактическата мрежа.