— Бурята се надига — отбеляза Сингър, — и то точно на мястото, където искахме да бъде. Не прекалено силна, за да е избрала вече своя курс, но не и твърде слаба, за да не успее да се развие.
— Мога да те закарам там — каза Каседин, — но това не ми харесва.
Ето пак се почна. Сингър вече беше раздразнен заради провала на Макамбо и не му се искаше да слуша оплакванията на този долен пияница.
— Този кораб е стар. Корпусът му гние, а това, което държиш в трюмовете, е прекалено горещо. Топлината намалява якостта на метала.
— А аз ти показах доклада на инженерите, в който пише, че корпусът може да издържи на топлинното натоварване.
— Глупости — отвърна Каредин и махна с ръка. — Изтупани в костюми типове, които нищо не знаят за океана. Ти искаш да ни вкараш в ураган, а аз ти казвам, че корабът ще се строши на две, когато ни удари шеста степен.
Сингър пристъпи към капитана, използвайки превъзходството си в ръст, за да го сплаши.
— Чуй ме, проклет дебелако. Плащам ти повече пари, отколкото си виждал някога в живота си. Достатъчно, за да можеш с десетилетия да не пускаш шишето. Срещу това очаквам да си вършиш работата и да престанеш да ми досаждаш с предсказанията, тревогите и мненията си. Ясен ли съм?
— Просто казах, че…
— Стига толкова — изрева Сингър. — Нищо няма да казваш. А сега се махай, преди да повърна от дъха ти.
Сингър продължи да гледа заплашително Каседин, докато капитанът не отстъпи, както си знаеше, че ще стане. Сингър смяташе, че повечето алкохолици са слаби и този не се оказа по-различен. Беше толкова пропаднал, че щеше да направи всичко, за да не прекъсва състоянието си на непрекъснато опиянение. Сингър не изпитваше угризения да се възползва от хорските слабости, точно както не се бе поколебал да експлоатира наивността на екокръстоносците на Нина Вайзър и алчността на Самюъл Макамбо. Ако това беше нужно, за да накара хората да прогледнат и видят какво причиняват на своята планета — така да бъде. Джефри Мерик не се ли възползва от неговия собствен гений, за да създаде тяхното изобретение? Сингър беше свършил по-голямата част от работата, а Мерик обра лаврите.
Всички вярваха, че Сингър предпочита да не попада в светлината на прожекторите и да стои в сянка. Каква глупост! Кой човек не би искал да получи похвалите на своите колеги, тяхното одобрение и наградите? И Сингър искаше същото, но медиите сякаш виждаха само едната половина на „Мерик Сингър“. Телегеничната половина, половината с непринудената усмивка и увлекателните анекдоти. Сингър не беше виновен за това, че се сковаваше на трибуната, а на екрана изглеждаше като труп, или пък че излизаше пълен идиот в интервютата. Не му бяха дали никаква възможност, а му отредиха призрачно съществуване. И трябваше да живее в сянката на Мерик.
Отново изруга, че бившият му съдружник не беше тук с него и отново го бе лишил от възможност да поважничи. Искаше да погледне Мерик в очите и да изкрещи: „Ти си виновен! Ти остави замърсителите да разрушават околната среда и сега ще видиш последиците“.
Той се изплю през борда на „Сидра“ и се загледа в падащата плюнка, докато тя не се превърна в част от океана. Някога Сингър приличаше на нея: нищожна частица от нещо толкова по-голямо, на което, макар й невероятно, все пак можеше да повлияе. Дан вече нямаше да бъде незначителен.
Първата заповед на Кабрило, щом се върна на „Орегон“, беше да поемат с пълен ход на север, където Африка се издигаше от Атлантическия океан, а горещите ветрове откъм Сахара най-накрая успяваха да изпарят достатъчно вода, за да родят урагани. Той не се върна в каютата си, докато не остана напълно доволен от подготовката на кораба. Корпусът на „Либърти“ беше почистен, резервоарите дозаредени и тя отново висеше на лебедките си. С помощта на разтворители и четки с дълги дръжки бяха почистили от петрола и обшивката на двете миниподводници. Акумулаторите им също бяха презаредени, а цялата демонтирана преди това екипировка — върната по местата й. Ротационните картечници, 30-калибровите картечници и 40-милиметровите оръдия бяха проверени, цевите и патронниците им почистени, а муниционните им сандъчета заредени. Оръжейниците консервираха наново калашниците, които бяха раздали на хората на Моузис, и описаха почти петстотинте оръжия, иззети от войниците на Макамбо. Хуан не беше забравил възнаграждението, което Ленг Оверхолт обеща за връщането им.