— Родена съм там.
— Можем да попречим някой друг град да пострада по същия начин. Джулия, ти имаш пълна власт върху медицинските решения на този кораб, но само защото аз съм решил така. Ако предпочиташ да ти заповядам, ще го направя.
Тя се поколеба, но после се съгласи.
— Ще го направя.
Хуан знаеше, че би трябвало разговора да проведе Линда, защото това беше нейната специалност. Но тук не ставаше въпрос да се измъква информация от съпротивляващ се пленник, а да се разговоря с жертва, която не е напълно в съзнание.
— Да вървим.
Хъкс взе някакви медикаменти от шкафа в операционната и поведе Кабрило към отделението за възстановяващи се. В стаята, в която преди Джефри Мерик се разполагаше сам, сега лежаха и трима ранени африканци. Изгорялото му от слънцето лице беше покрито с възстановяващ гел, но Хуан забеляза, че и под него ученият беше блед. След като провери жизнените му функции, Джулия инжектира стимулант в системата с успокоителни.
Мерик започна бавно да се свестява. Първоначално помръдваше единствено езикът му в усилие да оближе сухите си устни. Джулия ги навлажни с мокра марля. После очите му затрепкаха и се отвориха. Той погледна първо Джулия, после Хуан, след това отново лекарката. Очевидно беше объркан.
— Д-р Мерик, казвам се Хуан Кабрило. Вече сте в безопасност. Моите хора ви спасиха от еколозите, които ви бяха отвлекли, и сега сте в лазарета на нашия кораб.
Преди Мерик да успее да отговори, Джулия попита:
— Как се чувствате?
— Жаден съм — отговори той с дрезгав глас.
Тя поднесе чаша вода със сламка към устните му и той отпи с благодарност няколко глътки.
— Как са гърдите ви?
Той се замисли малко преди да отговори.
— Безчувствени.
— Бяхте прострелян — обясни му Хуан.
— Не си спомням.
— Сюзън Донливи ви простреля.
— Тя не беше пребита — каза Мерик, когато част от спомените му се върнаха. — Мислех, че са я измъчвали, а те просто я бяха гримирали.
— Докато са ви държали затворен, се е появил Даниъл Сингър. Спомняте ли си това?
— Така смятам.
— Двамата сте разговаряли.
— Къде е Сюзън? — попита ученият.
— Докторе, тя се самоуби. — Мерик се ококори срещу него. — Направи го, за да не научим какво възнамерява да извърши Сингър.
— Петролни платформи — гласът му отслабна до шепот, докато тялото му се бореше с успокоителните, защото иначе щеше отново да изгуби съзнание.
— Точно така. Той се е готвел да нападне петролните платформи край анголското крайбрежие и да предизвика голям разлив. Какво друго е планирал? Каза ли ви?
— Трябва да го спрете. Петролът е много отровен. — Последните думи бяха неясни.
— Направихме го — успокои го Хуан. — Нападението се провали. Разливът ще бъде ограничен.
— Кораб — каза той сънливо.
— На терминала имаше танкер, но той не беше нападнат.
— Не. Сингър има кораб.
— За какво го използва?
— Откритието е на Сюзън. Тя му го е занесла. Аз смятах, че става дума само за опит, но тя вече го беше усъвършенствала. — Очите му се затвориха.
— Джеф? Какво е усъвършенствала Сюзън? Д-р Мерик?
— Органичен гел, който превръща водата в нещо като пудинг.
— Защо? — попита отчаяно Хуан, защото се страхуваше, че Мерик отново ще потъне в безсъзнание. — За какво ще го използва?
Мерик помълча в продължение на двадесетина секунди.
— Топлина — най-накрая каза той. — Отдава много топлина.
Това беше връзката, която Кабрило беше търсил. Ураганите имаха нужда от топлина и Сингър щеше да даде тласък на някой от тях. Ако изсипеше цял кораб, натоварен с гела на Сюзън Донливи в океана, в епицентъра на зараждащата се буря, горещината щеше да я завихри точно във времето и на мястото, където той пожелае. Затова е знаел кога да нападне терминала на „Петромакс“. Преобладаващите ветрове щяха да отнесат петролните изпарения на север право в урагана, на който той щеше да помогне да се роди.
Хуан знаеше, че най-подходящото място да се излее гелът, бяха водите около западното крайбрежие на Африка, но сега нямаше време да ги претърсват. Трябваше да стесни възможните параметри.
— Какъв кораб използва Сингър? — Танкерът беше най-подходящ, но Хуан не искаше да подвежда полузаспалия учен с подозренията си.
Мерик остана безмълвен, очите му бяха склопени, а устата полуотворена. Джулия наблюдаваше монитора с жизнените му функции. Хуан познаваше това изражение на лицето й. Тя не харесваше това, което виждаше.
Той разтърси Мерик за рамото.
— Джеф, какъв кораб?
— Хуан — обади се Джулия предупредително.
Главата на Мерик се изви, за да го погледне, но не можа да отвори очи.
— Танкер. Купил е петролен танкер.
Мониторът започна да писука, защото пулсът му заплашително отслабна. Джулия избута Хуан настрани и се разкрещя:
— Той си отива! Докарайте количката! — Тя отметна чаршафа, който покриваше гърдите на Мерик, а един от фелдшерите влетя с портативния дефибрилатор.
В цялата суматоха Мерик успя да отвори очи, замъглени от болка. Той се протегна и сграбчи ръката на Кабрило, а устата му оформи една дума, но не можа да я произнесе на глас, защото не му стигаше въздух.
Писукането на монитора премина в непрекъснат вой.
— Пазете се! — извика Джулия с насочени към голите гърди на Мерик електроди. Хуан Дръпна ръката си, за да може Джулия да приложи електрическия шок и да накара сърцето на Мерик да заработи отново. Тялото му подскочи, когато зарядът протече през него и на монитора правата линия на сърдечната дейност очерта заострено връхче, но после отново се изправи.
— Епинеферин! — Фелдшерът подаде на Джулия спринцовка с лекарството. Иглата й беше невероятно дълга. Тя прониза тялото между две от ребрата и впръска лекарството право в сърцето. — Увеличи шока на двеста джаула.
— Зарежда се, зарежда се — извика фелдшерът, докато гледаше монитора на машината. — Давай!
Хъксли отново използва електродите и за втори път тялото на Мерик подскочи в леглото, като едва не падна на пода. Правата черта на монитора отново се стрелна нагоре.
— Хайде, хайде! — извика Джулия и сърцето започна да бие отново.
Първоначално връхчетата на екрана бяха доста разредени, но скоро станаха равномерни. — Докарайте един кислороден апарат! — Тя стрелна Кабрило с язвителен поглед. — Е, заслужаваше ли си?
Той издържа спокойно вторачването й.
— Ще разберем, когато открием танкер на име „Сидра“.