Кабрило седна начело на масата, огледа гостите си и най-накрая спря очите си на Слоун Макинтайър. Тя отвърна на вторачения му поглед, без да мигне, и на него му се стори, че забелязва бледа усмивка в ъгълчетата на устата й. След преживяното от нея Хуан очакваше да види страх или гняв, но тя изглеждаше развеселена от премеждието. За разлика от Риардън, който очевидно беше разтърсен, и капитана на „Пенгуин“, който бе замислен и най-вероятно се надяваше, че Хуан няма да съобщи на властите.
— И така, защо не ми кажете кои бяха тези хора и защо искаха да ви убият? — Слоун се наведе напред и точно щеше да отвори уста, когато Хуан добави: — И не забравяйте, че чух какво ви каза мъжът по станцията. Снощи са ви предупредили.
Тя се облегна на стола и очевидно започна да премисля отговора си.
— За бога, просто му кажи — издърдори Тони, когато тя не заговори веднага. — Сега вече няма значение.
Тя го стрелна с язвителен поглед, осъзнавайки, че ако не говори открито, Тони ще разкрие всичко на Кабрило. Въздъхна.
— Търсим кораб, който е потънал в тези води някъде около 1860 г.
— Нека предположа. И смятате, че на борда му има съкровище? — попита снизходително Хуан.
Слоун не остави сарказма му ненаказан.
— Да, толкова съм сигурна в това, че бях готова да заложа живота ни. А някой друг изглежда смята, че заради това си заслужава да ме убие.
— Право в целта. — Хуан погледна от Слоун към Риардън. Двамата нямаха вид на търсачи на съкровища, но това беше треска, която всеки можеше да прихване. — Вие двамата как се свързахте?
— В един интернет чат, посветен на изгубени съкровища — отговори Слоун. — От миналата година планираме и пестим за това пътуване.
— Разкажи ми какво се случи снощи.
— Излязох да вечерям сама и когато се връщах пеша към хотела, започнаха да ме преследват двама мъже. Аз побягнах и те ме подгониха. Тогава единият стреля по мен. Успях да стигна до хотела, в него имаше много хора и те ме оставиха. Единият се провикна, че изстрелът е предупреждение и трябва да напусна Намибия.
— И ти ги разпозна на яхтата?
— Да, двамата с автоматите.
— Кой знаеше, че сте в Намибия?
— Какво имаш предвид? Приятелите у дома и така нататък?
— Не, искам да кажа, кой знаеше какво правите тук? Разговаряхте ли с някого за вашия проект?
— Ние разпитахме много местни рибари — намеси се Тони.
Слоун му отряза думата.
— Идеята беше да претърсваме райони, в които рибарите губят мрежи. Тук дъното на океана всъщност е продължение на пустинята, затова реших, че всичко, което би могло да закачи мрежа, трябва да е дело на човешките ръце, тоест корабни останки.
— Не е задължително — каза Хуан.
— Вече го знаем — в гласа на Слоун се усетиха нотки на отчаяние от поражението. — Прелетяхме над цял куп възможни места и нищо не открихме с метал-детектора.
— Това не ме изненадва. Теченията са имали на разположение няколко милиона години, за да издълбаят скалите по дъното така, че мрежите да се закачат в тях — подхвърли Хуан и Слоун кимна в съгласие. — Значи сте разговаряли с рибарите. А с някого другиго?
Устата й се нацупи, когато му отговори:
— С Лука. Той работи като водач, но не му обръщах много внимание. И с южноафриканеца, който пилотираше хеликоптера. Казва се Петер Де Вит. Но никой не знаеше защо питаме за мрежите и никога не сме казвали на Петер или Лука какъв кораб търсим.
— Не забравяй Папа Хайнрик и неговите великански метални змии — язвително подхвърли Тони. Опитваше се да унижи допълнително Слоун.
Едната вежда на Хуан се вдигна нагоре.
— Великански змии?
— Това нищо не значи — отговори Слоун. — Просто история, която чухме от един луд стар рибар.
На вратата тихичко се почука. Показа се Морис с пластмасова табла в ръце. Хуан трябваше да потисне усмивката си, когато забеляза отвратеното изражение по лицето на главния стюард.
Морис беше придирчив. Човек, който се бръсне два пъти дневно, лъска обувките си всяка заран и веднага сменя ризата си, ако забележи й най-малкото петънце. Той се чувстваше у дома си в разкошните помещения на „Орегон“, но ако се наложеше да се движи из предназначените за външни хора негови части, добиваше вид на мюсюлманин, който трябва да влезе в свинарник.
От уважение към театъра, който разиграваха пред своите гости, той беше свалил сакото и вратовръзката и дори бе навил ръкавите на ризата си. Въпреки че Хуан разполагаше с пълно досие за всеки член на Корпорацията, единствената информация, до която никога не бе успял да се добере, беше възрастта на Морис. Предположенията се движеха от шестдесет и две до осемдесет. Въпреки това той носеше таблата с една ръка толкова сигурно, сякаш е вързана за някой от корабните кранове, и сервираше, без да разлее и капка.