— Зелен чай — обяви той, а английският му акцент привлече вниманието на Тони. — Китайски пелмени на пара, пържени пелмени, пържени кнедли с пилешко. — Той измъкна сгънат лист хартия от престилката си и го подаде на Хуан. — Мистър Хенли ме помоли да ти предам това.
Хуан го разгъна, докато Морис подреждаше чиниите, салфетките и приборите, които не си подхождаха, но поне покривката беше чиста.
Макс беше написал: „Тя лъже като за световно“.
Хуан погледна към скритата камера.
— Това е очевидно.
— Кое е очевидно? — попита Слоун, след като отпи глътка чай и кимна одобрително.
— Какво? А, да. Моят първи помощник ми напомня, че колкото по-дълго се бавим тук, толкова по-късно ще пристигнем в следващото по план пристанище.
— Къде е това, ако смея да попитам?
— Благодаря, Морис. Това е всичко. — Стюардът се поклони и Кабрило отговори на въпроса на Слоун: — Кейптаун. Превозваме дървен материал от Бразилия за Япония, но ще вземем няколко контейнера от Кейптаун, предназначени за Мумбай.
— Това наистина е кораб скитник, нали? — попита Слоун. По гласа й личеше, че е впечатлена. — Не мислех, че още ги има.
— Не много. Контейнеровозите поеха почти всичко, но има останали малцина като нас, които да обират трохите. — Той посочи към опърпаната трапезария. — За съжаление трохите стават все по-малки, затова не можем да инвестираме в „Орегон“. Страхувам се, че старчето постепенно се разпада около нас.
— Въпреки това — настоя Слоун — сигурно водите много романтичен живот.
Искреността, с която го каза, смая Хуан. Винаги беше смятал, че скитническото съществувание на кораб, който се носи от пристанище на пристанище и живее от днес за утре, не е колелце от индустрията, в която се превърна морският транспорт, а наистина романтична идея. Един живот без бързане, който си беше отишъл завинаги. Той се усмихна и я поздрави с чашата чай.
— Да, понякога е романтичен.
Топлотата на усмивката, с която тя го дари, му подсказа, че бяха споделили нещо много лично.
Той се стегна, за да продължи разговора.
— Капитан Уленга, знаете ли нещо за железни змии?
— Не, капитане — отговори намибиецът и докосна слепоочието си. — Папа Хайнрик не е наред в главата. А когато докопа бутилка, направо бягай.
Хуан отново насочи вниманието си към Слоун.
— Как се казва корабът, който търсите?
Беше очевидно, че тя не желае да му каже, затова я остави на мира.
— Няма значение. Не се интересувам от потънали съкровища — изкикоти се той. — Нито от великански метални змии. Натам ли се бяхте запътили днес? Към мястото, където този Хайнрик е видял змиите?
Дори Слоун изглежда осъзна колко смешна изглежда в очите на Кабрило и леко се изчерви.
— Това беше единствената следа, която ни остана. Реших, че щом сме стигнали толкова далече, можем да отидем докрай. Сега звучи малко тъпо.
— Малко глупаво, а? — закачи я Хуан.
Линк почука на рамката на вратата към трапезарията.
— Капитане, чиста е.
— Благодаря, мистър Линкълн. — За всеки случай беше помолил Линк да претърси „Пенгуин“ за контрабанда като наркотици или оръжия. — Капитан Уленга, можеш ли да ми кажеш нещо за яхтата, която ви нападна?
— Виждал съм я няколко пъти в Уолвис. От година или две идва всеки месец. Мисля, че е от Южна Африка, защото само там хората могат да си позволят подобна лодка.
— Никога не си разговарял с някого от екипажа или хора, които са го познавали?
— Не, господине. Те влизат, зареждат и отново отплават.
Хуан се отпусна удобно на стола и опря едната си ръка на облегалката на съседния. Опита се да свърже фактите и да стигне до някакво правдоподобно обяснение, но нищо не пасваше. Беше сигурен, че Слоун е пропуснала важни части от историята, затова той нямаше да може да подреди пъзела и трябваше да реши докъде иска да стигне. Спасяването на Джефри Мерик си оставаше техен основен приоритет, а на този фронт си имаха достатъчно затруднения, за да прибавят и тези на Слоун Макинтайър. Въпреки това нещо не го оставяше на мира.
Внезапно се обади Тони Риардън: