— Казахме всичко, което знаем, капитан Кабрило. Наистина бих искал да сляза от кораба ти. Чака ни дълъг път до брега.
— Да — измърмори разсеяно Хуан и се съсредоточи отново. — Да, разбира се, господин Риардън. Обаче не мога да проумея защо са ви нападнали. Възможно е тук наоколо да има изгубен кораб, натоварен със съкровище, и може би сте се приближили твърде много до нечия вече започнала операция. Ако работят без правителствено разрешение, нищо чудно, че са се решили на насилие. — Той погледна втренчено Тони и Слоун. — В такъв случай съветвам и двама ви да напуснете колкото може по-бързо Намибия. Затънали сте до гуша.
Риардън кимна, когато чу съвета, но Слоун явно се готвеше да го пренебрегне. Хуан не каза нищо. Това не беше негова грижа.
— Мистър Линкълн — провикна се той, — би ли изпратил нашите гости до тяхната лодка? Ако имат нужда от гориво, погрижи се да го получат.
— Слушам, капитане.
Гостите станаха на крака и се подредиха в редица. Хуан се наведе през масата и стисна ръцете на Джъстис Уленга и Тони Риардън. Когато Слоун пъхна ръка в неговата, тя го дръпна лекичко напред и каза:
— Мога ли да говоря с теб насаме?
— Разбира се — Кабрило погледна към Линк. — Отведи ги до „Пенгуин“. Аз лично ще изпратя госпожица Макинтайър.
Двамата седнаха отново на местата си веднага щом групата напусна помещението. Слоун го изучаваше така, както бижутерът оглежда диамант, който се готви да шлифова, търсейки и най-малкия дефект, за да не съсипе скъпоценния камък. Накрая изглежда стигна до някакво решение, наведе се към него и постави ръце на масата.
— Мисля, че си измамник.
Хуан потисна кикота си.
— Моля? — заекна той най-накрая.
— Ти. Този кораб. Екипажът. Нищо от тези неща не е това, което изглежда.
Кабрило се насили да запази спокойно изражение и да не пребледнее. В годините, откакто беше основал Корпорацията и заплавал на няколкото кораба, всеки от които носеше името „Орегон“, никой не си бе и помислял, че те са нещо различно от това, което изглеждат. Бяха посрещали представители на пристанищните власти, всякакви инспектори, дори и канален лоцман, когато прекосяваха Панамския канал, но никой никога не бе показал и най-малко подозрение към кораба или екипажа.
Тя не знае, помисли си той. Просто опитва. Трябваше да признае пред себе си, че не бяха приложили всички номера, които разиграваха, когато бяха в пристанище или им предстоеше проверка. Но нямаше начин необучен човек, прекарал тридесет минути на кораба, да прозре внимателно обмислената заблуда. Сърцето му се успокои, когато стигна до този извод.
— Би ли си направила труда да обясниш? — попита той небрежно.
— Първо, дребните неща. Твоят кормчия носи точно същия „Ролекс“, какъвто имаше баща ми. Часовник за две хиляди долара. Прекалено скъп, ако твоите хора са толкова бедни, колкото твърдиш.
— Фалшификат — отговори Хуан.
— Фалшификат не би изкарал и пет минути в соления въздух. Знам това, защото аз самата имах такъв, когато бях на петнайсет и работех на риболовната лодка на татко, след като той се пенсионира от търговския флот.
Добре, каза си Хуан, не е напълно невежа.
— Може би часовникът е истински и го е купил от укривател на крадени вещи. Трябва да го попиташ.
— Това е възможно — съгласи се Слоун. — А стюардът? През последните пет години работих в Лондон и мога да различа английската кройка веднага щом я видя. Като почнем от официалните му обувки марка „Чърч“, шитите по поръчка панталони и ръчно изработената риза, Морис носи дрешки за около четири хиляди долара. Съмнявам се, че ги е купил от укривател на крадени вещи.
Хуан се изкиска при мисълта как Морис ще облече нещо втора употреба.
— Той наистина е по-богат и от Крез, но е… как го казват англичаните… смахнат. Черната овца на старо богато семейство, той обикаля света, откакто е пълнолетен и е получил наследството си. Миналата година, когато бяхме в Момбаса, дойде при мен, попита дали не търсим стюард и обясни, че няма нужда да му плащаме. Как бих могъл да му откажа?
— Правилно — проточи Слоун.
— Това е самата истина. Честна дума.
— Добре, да оставим това засега. А какво ще кажеш за теб и господин Линкълн? Няма много американци, които работят на кораб, защото азиатците вършат същата работа за много по-малко пари. Ако фирмата, която притежава този съд, е толкова зле, колкото твърдиш, екипажът щеше да се състои от пакистанци или индонезийци. — Хуан понечи да отговори, но тя го прекъсна. — Нека се опитам да отгатна, ти също работиш за жълти стотинки, нали?