Веднага щом затвори зад гърба си вратата на истинската си каюта, Хуан свали сивеещата униформена риза, която беше сложил в чест на Слоун, и изрита обувките си, преди да стигне до вратата на банята. Завъртя златните кранове на душа, нагласи ги на приятна разхлаждаща температура и свали останалите дрехи. След това се облегна на душкабината, за да издърпа отрязания си крак от вакуумното гнездо на протезата.
Мощните струи на масажния душ започнаха да се стичат по тялото му. Щеше му се да има повече време да обмисли решението си да помогне на Слоун Макинтайър, но и така знаеше достатъчно, за да се довери на инстинкта си. Съмняваше се в съществуването на кораба със съкровището точно толкова, колкото и в чудовищните метални змии. Но нямаше никакво съмнение, че някой иска Слоун да спре издирването си. Точно това искаше да научи: кои са тези хора и какво криеха.
След като се избърса и закрепи изкуствения крак, Хуан хвърли тоалетните си принадлежности в пътническата чанта. От гардероба в спалнята извади няколко чифта дрехи за смяна и ги сложи в кожения сак заедно с няколко чифта здрави високи обувки. Отиде в кабинета си. Седна зад бюрото и завъртя стола, за да отвори антикварния сейф, който някога бяха използвали в локомотивния парк в Ню Мексико. Пръстите му на шайбата бяха умели и бързи. Когато и последният щифт щракна и зае мястото си, той завъртя колелото и дръпна тежката врата. До стодоларовите пачки, банкнотите с номинал от двадесет лири и още дузина валути в сейфа се съхраняваше и неговият личен арсенал. В голямата каса имаше достатъчно огнева мощ, за да започне малка война. Три автомата, две щурмови карабини, пушка помпа, снайперска пушка „Ремингтън 700“. Чекмеджетата съдържаха още шумови, осколочни и звуково-светлинни гранати, както и десетина пистолета. Той обмисли възможните положения, в които може да изпадне, и накрая грабна един миниавтомат „Узи“ и „Глок 19“. Би предпочел белгийския пистолет ФН в калибър 5.7×28, който бързо беше му станал любимо оръжие, но искаше да има възможност да разменя мунициите. И глокът, и узито използваха 9-милиметрови патрони.
Четирите пълнителя се съхраняваха празни, за да не отслабват пружините им, така че трябваше да отдели време, за да ги напълни. Той прибра оръжията, пълнителите и резервна кутийка с патрони под дрехите в сака и накрая си обу леки ленени панталони и риза с отворена яка.
Забеляза отражението си в стъклото на картината на стената. Челюстта му стърчеше решително напред и той почти успя да различи въглените на гнева в очите си. Нищо не дължеше на Слоун Макинтайър, нито на Джефри Мерик, но нямаше да ги изостави на произвола точно както не би зарязал някоя старица на оживено кръстовище.
Кабрило грабна сака от леглото и тръгна към горната палуба. Вече усещаше първия прилив на адреналин.
12.
Беше неизбежно пясъчните бълхи да научат, че изоставеният затвор в пустинята отново е обитаван. Привлечени от миризмата на топли тела, те се върнаха в него, за да действат като природно мъчение в добавка към сътворените през годините от човека. Заради способността им да снасят по шестдесет яйца на ден, след влизането на първите няколко в затвора те скоро се превърнаха в напаст. Пазачите бяха подготвени и с химически препарати държаха омразните насекоми настрана, но техните затворници нямаха този късмет.
Мерик лежеше проснат на твърдите камъни на пода в килията и яростно чешеше ухапванията, които покриваха всеки сантиметър на неговото тяло. По някакъв перверзен начин той се радваше, че го бяха открили, защото болезнените подутини и непрекъснатите нови ухапвания караха мислите му да се съсредоточават върху нещо различно от ужаса, който вече бе преживял, и още по-голямото нещастие, което очакваше.
Изруга, когато една бълха го захапа силно по задната част на ухото. Хвана я, смаза тялото й с нокти и изръмжа от задоволство, когато чу характерния пукот. Малка победа в една война, която така или иначе губеше.
Без луната мракът в затворническия блок беше направо материален, призрачно небе, което сякаш се стичаше в гърлото на Мерик, щом отвореше уста и запушеше уши, за да не чува шепота на вятъра. Затворът бавно го лишаваше от сетива. Проникващият навсякъде пясък така беше запушил носа му, че вече не можеше да подуши храната, която му даваха. Без миризмата усещаше и вкуса само като бледо подозрение, че ястията са нещо различно от пустинния прах. Бяха му останали само слухът и усещането за допир. Но след като нямаше какво да слуша, а тялото го болеше от многодневното лежане на каменния под и от ухапванията на бълхите, те не му помагаха много.