— Д-р Мерик? Д-р Мерик, моля те, защо д-р Сингър ни причинява това?
Мерик долови отчаянието в гласа й, но не можа да отговори. Плачеше толкова отчаяно, сякаш душата му се късаше на парчета. Продължи да хълца цели двадесет минути, и пресуши слъзните си канали.
— Съжалявам, Сюзън — изпъшка той накрая, когато възстанови способността си да говори. — Просто… — не успя да намери подходящите думи — д-р Сингър ме мрази, защото аз бях лицето на нашата фирма пред обществото. Прави всичко това, защото ревнува. Представяш ли си? Хиляди хора са мъртви, защото аз бях по-известен от него.
Сюзън Донливи не отговори.
— Сюзън? — извика той, а после закрещя по-силно: — Сюзън! Сюзън!
Името й закънтя и звукът се разнесе. Затворническият блок отново се изпълни с тишина. Мерик бе сигурен, че Даниъл Сингър току-що беше отнел още един живот.
13.
— Можеш да полегнеш долу, ако си уморена — предложи Хуан, когато Слоун се прозя.
— Не, благодаря — отказа тя. — Добре съм, но ще пийна още малко кафе.
Кабрило измъкна сребърния термос от стойката до коляното си и й го подаде, а очите му несъзнателно се плъзнаха по елементарните уреди на спасителната лодка. Двигателят работеше добре, а резервоарът беше пълен повече от три четвърти. Само след час щяха да стигнат до Уолвис Бей.
Макс се обади скоро след като напуснаха „Орегон“ и му каза, че разузнавателният полет на Джордж Адамс с хеликоптера не беше открил нищо, освен гладък като стъкло и пуст океан. Хуан за кратко се замисли дали просто да не върне Слоун в хотела, да хване първия полет за Кейптаун и да се качи отново на своя кораб. Това щеше да е най-логичната му постъпка, но сега, няколко часа по-късно, когато вече имаше по-добра представа за мотивите на Слоун Макинтайър, той ставаше все по-сигурен, че решението му да й помогне, е правилно.
Тя беше обсебена като самия него, не можеше да остави никоя работа недовършена и не отстъпваше пред предизвикателствата. В тези води се случваше нещо тайнствено и те двамата нямаше да се успокоят, докато не разберат какво е то, дори да нямаше нищо общо с тяхната същинска работа. Той се възхищаваше на нейното любопитство и упорство — две черти, които ценеше високо и у себе си.
Слоун наля малко от черното кафе в капачката на термоса, тялото й се полюшваше в ритъма на вълните, които минаваха под кила, но тя не разля нито капка. Още беше по шорти, но прие предложението на Хуан и облече яке и жълтата спасителна жилетка, които той беше извадил от един сандък. Своята беше стегнал в кръста.
Плавателният съд носеше запас от провизии, които щяха да стигнат за четиридесет души в течение на една седмица и малък апарат за обезсоляване, който осигуряваше годна за пиене вода, макар и леко солена. Седалките в затворената кабина изглеждаха като напукан винил, но всъщност бяха тапицирани с мека ярешка кожа и така обработени, че да изглеждат изтъркани. На тавана се виждаше монтиран панел, който можеше да се сваля, а в него имаше тридесетинчов плазмен телевизор, богата библиотека от филми на Ди Ви Ди и съраунд озвучителна система. На Макс му беше хрумнала перверзната идея да подреди на първо място филма „Титаник“ в случай, че на екипажа му се наложеше да се качи в спасителните лодки.
Всички възможни ъгълчета и скрити местенца бяха така проектирани, че да създадат възможно най-голямо удобство за хората, принудени да се качат на лодката. Тя приличаше повече на луксозна моторна яхта, отколкото на спасителна лодка. За безопасността също бяха положени големи грижи. При затворени люкове лодката спокойно можеше да се преобърне и да се изправи сама. На седалките имаше монтирани триточкови колани, така че пътниците нямаше да се разлетят из вътрешността на лодката. И тъй като беше притежание на Корпорацията, в нея бяха вградени и няколко тайни, които Хуан не възнамеряваше да показва на своята гостенка.
Имаше два командни пулта, откъдето лодката можеше да бъде управлявана. Единият беше близо до носа, в кабината от специални сплави и фибростъкло, а вторият върху леко издигнатата платформа на кокпита на кърмата, откъдето сега Хуан и Слоун се любуваха на покритото със звезди нощно небе. Малко плексигласово стъкло ги защитаваше от соления въздух, защото студените води на течението Бенгуела, което идваше от Антарктика, бяха понижили температурата до петнадесетина градуса.
Слоун беше стиснала в шепи чашата на термоса и изучаваше лицето му, огряно от слабата светлина на арматурното табло. Той притежаваше традиционна красота с изсечени черти и ясни сини очи. Но нея я интересуваше повече това, което се криеше под повърхността. Лесно се оправяше с екипажа си и очевидно беше роден водач. Това би привлякло всяка жена, но същевременно създаваше впечатлението, че е самотник. Не от онези, които биха влезли в пощенска станция, за да започнат да стрелят с пушка или от типовете, които живеят в интернет пространството, а човек, който се чувства добре в своята собствена компания, защото знае съвсем точно какъв е, на какво е способен и това му харесва.