Беше сигурна, че той взима решенията си бързо и очевидно никога не умува. Подобна увереност възниква само у човек, който обикновено е прав. Запита се дали е преминал някакво военно обучение и реши, че това е така. Вероятно е бил във военния флот, сигурно офицер, но от онези, крито не са могли да се примирят с невежеството на началниците си и затова е напуснал. Заменил е стегнатия в правилници армейски живот с правото да се носи по течението в открито море, придържайки се към едно отмряло кавалерство, защото се е родил с няколко века закъснение. Лесно можеше да си го представи на мостика на някой клипер, който прекосява Тихия океан, натоварен с подправки и коприна.
— Защо се усмихваш? — попита Хуан.
— Просто си мислех, че си човек, който живее в неподходящо за него време.
— Защо?
— Ти не само спасяваш изпаднали в беда госпожици, но приемаш техните каузи за свои.
Кабрило изду гръдния си кош и зае героична стойка.
— А сега, прекрасна моя госпожице, се подготвям за битката с железните морски змии.
Слоун се засмя.
— Мога ли да те питам нещо?
— Давай.
— Ако не беше капитан на „Орегон“, с какво щеше да се занимаваш?
Въпросът й не засягаше някоя опасна територия, затова Хуан отговори честно:
— Мисля, че щях да съм фелдшер в „Бърза помощ“.
— Наистина? А защо не лекар?
— Повечето лекари, които познавам, се отнасят към пациентите си като със стока. Нещо, което трябва да оправят, ако искат да си получат парите и да се върнат отново на игрището за голф. Освен това получават помощ от цяла армия сестри, медицински техници и апаратура на стойност милиони долари. Но фелдшерите са различни. Те трябва да направят първата жизненоважна преценка и да извършат и първите животоспасяващи действия. Те са хората, които ще ти кажат, че всичко ще се оправи, и ще се погрижат това наистина да стане. А щом заведат човека в болницата, изчезват. Няма слава, не изпитват комплекса, че са Господ, няма „докторе, ти ми спаси живота“. Просто си свършват работата и поемат друг случай.
— Това ми харесва — каза Слоун след известно мълчание. — Прав си. Веднъж при едно плаване татко си сряза много лошо крака и трябваше да се обадим по радиото за линейка, а аз да върна лодката в пристанището. Още си спомням името на лекаря, който го заши в болницата, д-р Янковски, но нямам представа как се казваше човекът, който пръв се погрижи за раната на кея. Ако не беше той, баща ми сигурно щеше да умре от загуба на кръв.
— Невъзпетите герои — тихичко каза Хуан. — Тези харесвам. — За миг мислите му се насочиха към стената със звездите в централното фоайе на главната квартира на ЦРУ в Ленгли. Всяка от тях представляваше агент, убит на терена. От осемдесетте и трима агенти на стената тридесет и пет бяха безименни, опазваха тайните на управлението дори след своята смърт. Невъзпети герои. Всеки един от тях.
— А ти? Какво би правила, ако не беше специалист по сигурността в диамантена компания?
Тя му отправи безочлива усмивка.
— Как какво, щях да съм капитан на „Орегон“.
— О, на Макс това щеше да му хареса.
— Макс?
— Моят главен инженер и заместник — с обич обясни Хуан. — Да кажем, че Макс е дясната ми ръка.
— Изглежда го обичаш.
— Моят господин Хенли е наистина сериозна работа. Истината е, че никога не съм срещал по-верен и по-добър приятел.
Слоун изпи кафето си и върна капачката на Хуан. Той я зави и погледна да види колко е часът. Беше почти полунощ.
— Мислех си — започна той, — вместо да пристанем в Свакопмунд посред нощ и да събудим подозрение, защо не поемем на юг, където си се срещнала с Папа Хайнрик? Така ще можем да го хванем сутринта, преди да е излязъл на риболов. Смяташ ли, че ще можеш отново да намериш неговия лагер?
— Без проблем. Сандуич Бей е на около четиридесет километра от Свакопмунд.