Хуан провери техния Джи Пи Ес, пресметна приблизително новите им координати и ги набра в автоматичния кормчия. Сервопомпите завъртяха руля няколко градуса ляво на борд.
След около четиридесет минути от мрака се появи Африка с отвесните си пясъчни брегове, които проблясваха на лунната светлина. От време на време се виждаше и някой бял гребен на вълна, която се разбиваше в брега. Дългият полуостров, който защитаваше Сандуич Бей, се намираше на около четиристотин метра северно от тях.
— Чудесна навигация — каза Слоун.
Хуан се изкиска и почука по Джи Пи Ес приемника.
— Похвалата трябва да е за него. Джипиесите превърнаха кормчиите в мързеливци. Не мисля, че бих могъл да изчисля местоположението си със секстант и часовник, дори животът ми да зависеше от това.
— Не знам защо, но не ти вярвам.
Когато влязоха в чувствителната екосистема, Хуан дръпна дросела назад, за да намалят килватера си. Те плаваха още двадесет минути, докато стигнат най-южния край на залива. Слоун освети гъстите тръстикови редици с фенерче, докато плаваха бавно край брега и търсеха процепа, който водеше към малката частна лагуна на Папа Хайнрик.
— Ето там — каза тя и посочи с ръка.
Хуан намали скоростта и насочи носа към тръстиките. Той не изпускаше от очи циферблата на дълбокомера и непрекъснато проверяваше да не би плаващите парчета растителност да повредят витлата. Спасителната лодка преряза високите треви и острите им краища засъскаха по корпуса и страничните стени на рубката.
Бяха минали около седемдесет метра, когато Хуан надуши миризмата на дим. Той вдигна лице и задуши въздуха като куче, но не можа да я улови повторно. Най-накрая тя се появи отново, по-силна — миризмата на овъглено тлеещо дърво. Той сграбчи китката на Слоун, за да покрие светлината на фенерчето й с ръка.
Напред се виждаше оранжевото зарево на огън, но не от малкото огнище, което Слоун му беше описала. Това беше нещо съвсем различно.
— По дяволите! — Той даде газ и когато лодката полетя напред, се помоли наум водата да запази своята дълбочина. Слоун залитна в обятията му. Той й помогна да се изправи и се опита да надникне през завесата от треви, които препречваха пътя им.
Изскочиха в свободното пространство, което заобикаляше острова на Папа Хайнрик. Хуан хвърли поглед на дълбокомера. Под кила имаше по-малко от тридесетина сантиметра вода. Дадоха пълен назад, гейзер вода изригна зад кърмата и Хуан натисна пусковия бутон на котвения винт. Още не бяха набрали достатъчно скорост, затова той успя да спре лодката, за да не заседнат.
Остави двигателите на празен ход и едва тогава се огледа наоколо. От колибата в центъра на островчето излизаха пламъци, пушек и живи въглени, които се издигаха на пет-шест метра над покрива от довлечени от водата парчета дърво и тръстика. Лодката на Папа Хайнрик също гореше, но беше толкова подгизнала, че пламъците не се бяха разгорели напълно. Кълба гъст бял дим се издигаха изпод преобърнатата лодка между шевовете на дървения корпус.
Въпреки бученето на бушуващия в колибата огън Хуан чу писъците на човек в предсмъртна агония.
— Боже милостиви! — изпищя Слоун.
Кабрило реагира на секундата. Той се качи на покрива на рубката на спасителната лодка и хукна по него. Рубката завършваше на метър и половина преди заострения нос на лодката. Кабрило прецени разстоянието много добре, отскочи с изкуствения си крак, така че левият да стъпи на алуминиевия релинг, който ограждаше носа, и от там се изстреля, като направи красива дъга, преди да се гмурне във водата. Заби се в нея, ритна силно, изскочи на повърхността и заплува.
Когато краката му докоснаха дъното, изскочи от водата и се завтече като подивяло животно нагоре по брега. Точно тогава чу още един звук: ниското басово боботене на извънборден двигател.
Бялата моторница заобикаляше далечния край на островчето и един от двамата мъже в открития кокпит започна да стреля с автомат. Около Кабрило се вдигнаха гейзерчета пясък, той се хвърли на земята за прикритие, а ръката му инстинктивно се протегна към кръста. Той падна на земята, претърколи се два пъти и се изправи в стрелкова позиция на коляно. Извади глока, пъхнат отзад в панталоните му, и го хвана здраво с две ръце. Разстоянието до моторницата беше тридесетина метра и се увеличаваше, освен това онзи от лодката имаше предимството, че Хуан е осветен от пожара.
Кабрило дори не можа да стреля, защото автоматните откоси го принудиха да се претърколи отново в лагуната. Точно се готвеше да поеме дълбоко дъх, когато един куршум се заби в пясъка на няколко сантиметра от главата му.