Моторницата беше наваксала по-голямата част от скоростта, която бе изгубила на завоя, и се намираше на около шест метра от брега. Високият рев на мотора й за миг прекъсна, но беше твърде късно. Тя се блъсна в каменистото дъно с около тридесет възела и излетя от водата като стрела. Корпусът й се понесе високо във въздуха, преди да се забие с носа в земята и да се пръсне, сякаш зад стените от фибростъкло беше избухнала бомба. Той се сцепи на стотици късчета, а двигателят се откъсна и се понесе нагоре по брега. Ударът пръсна резервоара и бензинът литна наоколо като облак ситни капки. Тялото на кормчията беше изстреляно на повече от шест метра, преди сместа от гориво и въздух да избухне в бързо уголемяваща се огнена топка, която погълна останките на моторницата.
Слоун успя да запази присъствие на духа и да намали, за да потопи подводните криле и да свали скоростта почти до ходом, когато Хуан побягна назад към кокпита. Той провери два пъти дали карабината е на предпазител и я остави обратно на арматурното табло. Прибра подвижните криле, приближи лодката по-близо до останките, остави двигателя да работи на празни обороти и спусна малката котва.
— Той се самоуби, нали?
Кабрило не можеше да откъсне очи от горящата моторница.
— Аха.
— Какво означава това?
Той я погледна, опитваше се да схване въпроса й и всички усложнения, които произтичаха от него.
— Той знаеше, че ние не сме представители на властите, затова беше готов по-скоро да умре, отколкото да бъде пленен и разпитван. Това означава, че си имаме работа с фанатици.
— Като мюсюлманските фундаменталисти?
— Не мисля, че беше арабски терорист.
— А какъв?
Хуан замълча, защото не знаеше отговора. Дрехите му бяха все още мокри от гмуркането, затова просто скочи от кърмата на спасителната лодка във водата, която стигна до шията му. Беше наближил брега, когато чу, че Слоун скача във водата зад него. Той я изчака и двамата заедно се доближиха до тялото. Нямаше смисъл да проверяват лодката. От нея беше останало само стопено фибростъкло и обгорял метал.
Уврежданията по тялото на кормчията от удара в брега и плъзгането по камъните бяха страховити. Като във фантазията на побъркан художник вратът и крайниците му сключваха най-невероятни ъгли. Кабрило провери дали човекът има пулс и чак тогава пъхна глока под колана си. В задните джобове на трупа нямаше нищо и Хуан го обърна, потресен от пихтията, в която се беше превърнал. Лицето му беше жестоко ожулено.
Слоун ахна.
— Съжалявам — каза Хуан, — ако искаш, върви на брега.
— Не, не става дума за това. Познавам го. Това е южноафриканският хеликоптерен пилот, когото ние с Тони бяхме наели. Казваше се Петер де Вит. По дяволите, как съм могла да бъда толкова глупава? Той знаеше, че ще отидем да проучим змиите на Папа Хайнрик, аз самата му казах. Вчера той е изпратил лодката подире ни, а лично е дошъл тук, за да се погрижи никой повече да не разпитва стареца.
Последиците от пребиваването й в Намибия се стовариха с пълна сила върху Слоун. Тя имаше вид на болна.
— Ако не бях дошла да търся „Роув“, Папа Хайнрик щеше да е жив — Очите й бяха влажни, когато погледна към Хуан. — Лука, нашият водач… обзалагам се, че вече са го убили. О, боже, ами Тони?
Кабрило интуитивно усети, че тя не иска той да я прегърне или да каже нещо. Те стояха под нощното небе, лодката догаряше, а Слоун плачеше.
— Те бяха напълно невинни — изхълца тя, — а сега всички са мъртви. Вината е само моя.
Колко пъти Хуан се беше чувствал точно по същия начин, поемайки вината на другите само защото и той беше участвал? Слоун не носеше по-голяма отговорност за смъртта на Папа Хайнрик от съпругата, която изпраща мъжа си да свърши някаква работа, а по пътя той загива при катастрофа. Обаче Бог беше свидетел, че вината разяждаше душата, както ръждата разрушава стоманата.
Сълзите й се стичаха в продължение на пет минути, а може би и по-дълго. Хуан стоеше до нея със сведена глава и я погледна едва когато тя подсмръкна и избърса очите си.
— Благодаря ти — промълви тихичко.
— За какво?
— Повечето мъже мразят, когато жените плачат, и ще кажат и направят всичко възможно, за да ги накарат да спрат.