Изведнъж Слоун възкликна и остана с отворена уста. Имаше още достатъчно светлина, за да види, че десният му крак под коляното продължава с протеза.
— О, извинявай. Това беше грубо — прошепна тя. — Но нямах никаква представа. Ти не куцаш или нещо подобно.
— С годините свикнах — отговори Хуан, като почука титановото парче, което сега играеше ролята на пищял. — Изстрел за сбогом от китайския военен флот преди няколко години.
— Трябва да чуя историята на твоя живот.
Хуан отново се запита как е възможно Джордж Адамс да е пропуснал тръбата, когато е разузнавал района от хеликоптера на „Орегон“. Но реши да се съсредоточи върху положението си в момента. Той и Слоун оставаха уязвими, докато яхтата оставаше вързана за далечния край на тръбата, но нямаха друг избор.
Обу панталоните си и намери капак на върха на тръбата. Отвори го и видя втори капак. Пъхна торбичката със сателитния телефон в пространството между двете врати и затвори външния капак.
После хвана Слоун за ръката и я накара да го погледне в очите.
— Не мога да си позволя да взимам пленници, защото не зная докога ще останем тук. Разбираш ли?
— Да.
— Ако искаш, можеш да останеш тук, но това не е заповед.
— Ще дойда с теб и ще видим как ще се почувствам, щом наближим.
— Добре, това е достатъчно откровено. Да вървим.
През първите сто и петдесет метра можеха да вървят приведени, за да не ги забележат от яхтата, но когато наближиха още, Хуан нареди на Слоун да залегне и двамата запълзяха по огъващата се тръба, притискайки се към гладката й повърхност, когато някоя особено голяма вълна я караше да се извие като камшик.
Хуан, който през живота се не беше страдал от морска болест, усети, че му се гади от странните движения на тръбата. Слоун също не изглеждаше особено добре.
На петнадесетина метра от яхтата те запълзяха леко встрани от най-високата точка на тръбата, така че да ги скрие от лодката, докато не стигнат на около три метра от нея. Вече можеха да виждат яхтата ясно на мястото, където беше вързана за дока, закрепен към една от секциите на тръбата. Дебели гумени фендери я разделяха от яхтата. От илюминаторите на луксозния плавателен съд струеше светлина, а на мостика зелената светлина от монитора на радара очертаваше фигурата на вахтения. На дългата предна палуба се виждаше пусково устройство за ракети, монтирано на триножник.
Ако Корпорацията провеждаше тази операция, Хуан щеше да уволни целия яхтен екипаж за неспазване на затъмнението. Яхтата можеше да бъде видяна от цяла миля разстояние, а наблюдател с малка лодка би могъл лесно да се скрие в чернилката на бурята.
Все пак трябваше да признае, че те се бяха прицелили много добре в спасителната лодка.
В продължение на повече от час двамата стояха залепнали за едната страна на тръбата. Телата им можаха да издържат с мокрите дрехи на вятъра благодарение на топлата повърхност на тръбата. Хуан установи, че на борда на яхтата се намират четирима мъже, които на смени се качват на мостика, за да наблюдават екрана на радара. Известно време се движеха с оръжие из яхтата, все още възбудени от взривяването на спасителната лодка на „Орегон“, но скоро досадата притъпи тяхната бдителност и Хуан забеляза, че вече не се разхождат с преметнати през рамо калашници.
Тъй като не разполагаше с нищо, освен с изненадата, която щеше да компенсира неравенството от четирима на един, Хуан знаеше, че най-добрият подход е внезапната и съкрушителната жестокост.
— По-добре да направя това сам — каза той на Слоун и бавно се прехвърли през най-горната част на тръбата.
Коравият тембър в гласа му я накара да потрепери.
Кабрило се плъзна по тръбата и безшумно се спусна на плаващия док, като през цялото време не отделяше поглед от вахтения на мостика, който разнообразяваше дежурството си, като зяпаше в нощта с чифт очила за нощно виждане. Хуан прекоси тихо дока, мина по подвижното мостче и стъпи на задната палуба.
Плъзгаща се врата водеше към каютата, а стълба, отлята заедно с корубата от фибростъкло, водеше към мостика.
Заради вятъра вратата беше плътно затворена.
Хуан се наведе ниско, когато тръгна по стъпалата и изви глава така, че само крайчецът на лицето му да се вижда от мостика. Вахтеният все още гледаше към океана. Придвижвайки се толкова бавно, че човек можеше да си помисли, че е спрял, Хуан прекоси помещението. На арматурното табло, което беше на тридесетина сантиметра от мъжа, лежеше пистолет. Хуан прецени, че вахтеният е по-нисък от него със седем-осем сантиметра и е по-лек с около килограм или два. Заради разликата в ръста нямаше да може да го удуши тихо, защото мъжът щеше да се бори с всички сили.