Пет минути преди да стигне набелязаното място, Тайни запали жълтата предупредителна лампа и каза на мъжете да си сложат дихателите. Цилиндрите с кислород бяха завързани през гърдите им и подаваха въздуха по дебели гумени маркучи. Кабрило и останалите си сложиха маските, нагласиха ги удобно и регулираха потока на кислорода. После си нахлузиха и големите очила. Когато всички му показаха с вдигнати палци, че са готови, Хуан се обърна и кимна на Тайни, който очакваше неговия сигнал. Ветеранът от военната авиация вече си беше сложил маската.
Гундерсон затвори вратата на кокпита и миг по-късно двигателят, който задвижваше задната рампа, заработи с вой. Шумът от него веднага бе заглушен от бученето на ледения въздух, който нахлу в товарния отсек като ураган. Някакво парче хартия се завъртя край Кабрило и нощното небе го засмука.
Той усети ледения полъх на температура под нулата по бузите си, единствената незащитена част на тялото му. Нагласи дебелия шал, който си беше сложил, за да защити кожата си.
Когато рампата най-сетне се спусна на мястото си, задната част на самолета се превърна в мастиленочерна дупка и човек нямаше по какво да отличи небето от безличната пустиня, като се изключи блясъка на звездите, които премигваха някъде високо над хоризонта. Хуан изпита усещането, че от тази височина само да се протегне, и ще успее да ги докосне.
— Проверка на комуникациите — каза той в микрофона и един по един неговите хора отговориха по тактическата връзка.
Жълтата лампа започна да мига. Оставаше една минута.
Откакто се качи на самолета, Хуан за стотен път преговори наум последователността на действията, които трябва да предприеме, щом излезе от самолета. Как да се хвърли напред и да се остави да пада, като веднага извие гърба си в дъга, разтваряйки ръце и крака, за да увеличи съпротивата по време на свободния летеж и да намали удара, когато отвори парашута. По затворените очи и съсредоточените изражения си личеше, че и другарите му правят същата умствена гимнастика.
Шумът на двигателите се промени, Тайни започна леко издигане и когато палубата започна да се накланя, жълтата лампа загасна и светна зелената.
За разлика от другите скокове на спецчастите сега нямаше нужда да скачат в стегната група. При скоковете от голяма височина, където свободното падане е твърде кратко, парашутистите имаха достатъчно време да се прегрупират във въздуха и да избегнат опасността да се разделят. Един по един мъжете тръгваха със ситни крачки напред и изчезваха през отворената рампа. Леките мотоциклети увиснаха под тях, когато всички извиха гърбове, преди да дръпнат шнуровете. Щом Хуан стигна до ръба на рампата, той видя четирите малки светлинни на върховете на парашутите, които показваха, че са се разтворили успешно. Щом наближиха Дяволския оазис, светлинните щяха да бъдат заменени с инфрачервени, които да се различават само с очилата за нощно виждане.
Кабрило избута мотоциклета си до ръба като рок звезда, която се гмурва от сцената. Протегна ръце встрани и изви гръб, изпълнявайки съвършен скок. Насрещното течение го блъскаше, но той успя да запази позата си. Усети, че започва да се преобръща, и коригира положението на тялото си, за да остане водоравно. Протегна ръка, за да дръпне шнура миг преди падащият под него мотоциклет да дръпне края на дългото въже. Издърпващият парашут излетя и се напълни с въздух. Съпротивлението му на въздуха изтегли основния парашут от раницата.
Хуан на секундата разбра, че има някакъв проблем. Парашутът за миг се забави, преди да изскочи от торбата си, но не последва очакваното разтърсване от неговото отваряне. Въздушното съпротивление на частично надутия парашут го изправи вертикално, но той продължи да пада право надолу. Плясъкът на найлона над главата му звучеше като платно при силен вятър.
Дори да погледнеше нагоре, беше прекалено тъмно, за да разбере какво се бе случило, но все пак беше скачал достатъчно, за да стигне до извода, че носещите върви са се оплели.
Макар движенията му да си останаха спокойни, мозъкът му работеше трескаво. Той тихичко се ругаеше, докато се опитваше със завъртане на тялото и дърпане да разплете вървите. Сам беше сгънал парашута, така че грешката си беше лично негова. Ако не успееше да оправи вървите щеше да изложи цялата мисия на опасност.
Разполагаше с достатъчно височина, затова продължи да се бори с вървите, но когато наближи шест хиляди метра, трябваше да вземе някакво решение. Ако паднеше още надолу, дори и да успееше да оправи парашута, нямаше да може да планира до затвора. Въпреки запаса от време, който Еди беше изчислил, използвайки съотношението между планирането и падането, той щеше да кацне далеч преди Дяволския оазис. От друга страна, ако отрежеше големия, за да остане на много по-малкия резервен парашут, щеше да се спусне твърде ниско и не достатъчно близо до крайбрежието, за да го прибере Джордж с хеликоптера.