Той погледна алтиметъра, който беше закрепен на китката му. Беше минал отметката шест хиляди.
С ругатня сряза въжето на мотоциклета, освободи се от плющящия главен парашут. Свободното му падане автоматично изкара издърпващия парашут, който освободи резервния, и за пръв път, откакто издърпа шнура, Кабрило си позволи да помисли за положението си. Ако и резервният откажеше, щеше да разполага приблизително с три минути, за да обмисли какво ли ще изпита, като се забие със скорост от сто и деветдесет километра в час в пустинята. Каквото и да беше, със сигурност щеше да продължи кратко.
Със свистене резервният парашут се отвори като черно цвете, а болката от стягането между краката и раменете беше най-сладката, която Кабрило беше изпитвал през живота си.
— Великодушен жест вика Скоти от Мъртвата долина — каза той в микрофона. Позивните бяха Максовата идея за хумор и неговият принос за мисията.
— Или си се разбързал да слезеш на земята — отговори Еди, — или имаш проблем.
— Главният парашут не сработи. Трябваше да го отрежа.
— На каква височина си, Великодушен?
— Пет хиляди осемстотин двадесет и три.
— Минутка.
— Чакам, Скоти.
Задачата на Еди беше да ги заведе до целта им, затова той носеше преносим компютър за изчисляване на скоковете и джипиес.
— Окей, Великодушен, ако използваш максимално спиране, ще падаш с четири метра и четиридесет на секунда. Това ти дава двадесет минути полет. — Въпреки че носеха мотоциклети, другите щяха да останат двойно повече време във въздуха благодарение на своите много по-големи правоъгълни парашути. — Ветровете на твоята височина все още духат с около петдесет възела, но ще отслабнат, щом се спуснеш по-близо до земята.
— Разбрано.
— Предполагам, че ще кацнеш на около шестстотин и четиридесет километра от крайбрежието.
Тъй като преобладаващите ветрове духаха от изток на запад, мъжете бяха скочили, когато самолетът беше почти над границата с Ботсвана. Хуан щеше да се приземи далеч зад обсега на хеликоптера „Робинзон“, който дори с резервни резервоари нямаше да може да стигне до него и да го върне.
— Ще трябва да изчакам прибиране по суша — каза Хуан. — Скоти, след като единият от мотоциклетите вече е на парчета долу, вашият приоритет трябва да са двамата пленници. Няма да можете да вземете и похитител, така че забрави за това.
Кабрило се ядосваше най-много заради това, че изпуснаха възможността да разпитат някого от похитителите. И защото другарите му щяха да се изложат на опасност без него.
— Разбрано, Великодушен. — Разстоянието между него и тях вече беше на границата на обхвата на тактическите им радиостанции. Гласът на Еди звучеше далечен и тънък.
Хуан опита да се сети дали има нещо друго за казване, преди връзката му с екипа да прекъсне, но те бяха преговаряли мисията достатъчно пъти, затова единственото, което каза, беше:
— Късмет, Скоти. Край.
— И на теб, Великодушен жест. Край.
Макар да не очакваше по-нататъшен радиообмен с хората си, за всеки случай остави станцията си включена.
За да увеличи максимално времето си във въздуха и изминатото разстояние над повърхността, Кабрило трябваше да управлява парашута си тип „крило“ на границата на загубата на скорост. Трябваше да издърпа вървите на крилото чак до талията си, за да контролира формата му. Това изискваше сила и координация, но най-вече воля да не обръща внимание на големия студ и болката, която започна да се появява в раменете му и бързо обхвана гърба и стегнатите мускули на корема.
Носейки се непрекъснато надолу по прищевките на ветровете, Хуан започна да оглежда пустинята долу. От тази височина можеше да се взира колкото си иска, но независимо накъде обръщаше поглед, голата пустош оставаше черна. Не можеше да види нито осветени градове, нито лагерни огньове. Нищо, освен мрак, огромен като океана.
Когато мина отметката три хиляди метра, халката на вървите се изплъзна от пръстите на лявата му ръка. Парашутът незабавно се изви и той влезе в остър завой, който ускори падането и завъртя тялото му под балдахина на крилото, подобно на махало. Хуан отпусна дясната връв, за да коригира завоя, и успя да хване лявата. В тези тревожни мигове му се стори, че е видял нещо откъм лявата си страна, но когато отново погледна натам, нямаше нищо.