— Някои тичат и за още по-дребни неща.
Том тръгна.
— Добре, синко.
— Благодаря, господине, благодаря ви!
Момчето се затича. Том измина двайсетина метра и погледна назад. Чико присви очи, сви рамене, отърси уморено ръце и ги последва.
Тръгнаха на север по потъващия в здрач плаж. Мънички бръчки се виждаха около светлите им очи; изглеждаха по-млади за възрастта си — косата им бе подстригана съвсем късо и не се виждаше сивото. Подухваше ветрец, океанът се надигаше и отдръпваше с дълги сътресения.
— Ами ако наистина се окаже истина? — обади се Том. — Ако океанът наистина е изхвърлил нещо такова на Северната скала?
Избърза напред още преди Чико да успее да отговори; мислите му препускаха край брегове с раци колкото конски подкови, морски таралежи, кафяви водорасли, морски звезди и камъни. Неведнъж бе говорил за това какви същества живеят в морето и сега имената се връщаха обратно с диханието на вълните. Аргонавти, шепнеха те, треска, морски дявол, змиорка, морски слон, сафрид, калкан и белуга, бял кит и делфин, морско куче… винаги се чудиш как ли изглеждат, особено с тия странни имена. Може би никога през живота си няма да ги видиш да се издигат от солените поляни далеч от безопасния бряг, но те винаги са там и имената им, заедно с хиляди други, рисуват картини. И ти гледаш и мечтаеш да си фрегата, да прелетиш девет хиляди мили и да се върнеш някоя година, нагледал се на океани.
— Ох, по-бързо! — Момчето бе изтичало обратно и се взираше в лицето на Том. — Може да отплува!
— Спокойно, момче — каза Чико.
Наближиха Северната скала. Там стоеше второ момче и гледаше надолу.
Може би с периферното си зрение Том забеляза на пясъка нещо, което го накара да не иска да гледа право към него, а да впери поглед във второто момче. То бе бледо и сякаш не дишаше. От време на време си спомняше да си поеме дъх, очите му се фокусираха, но колкото повече гледаха нещото в пясъка, толкова повече се изцъкляха. Водата измокри маратонките му, но момчето не помръдна, дори не забеляза.
Том погледна към пясъка.
И в същия миг изражението му стана като изражението на момчето. Ръцете му по същия начин се отпуснаха от двете му страни, той зяпна, а и без това светлите му очи сякаш се обезцветиха още повече.
Слънцето щеше да залезе след десетина минути.
— Дойде една голяма вода и тя се появи — каза първото момче.
Всички гледаха лежащата жена.
Косата й бе много дълга и лежеше на пясъка като струни на огромна арфа. Водата галеше кичурите й, надигаше ги и ги спускаше, всеки път в различна прическа и силует. Косата бе дълга сигурно пет или шест стъпки, с цвят на лимон, и се бе пръснала по мокрия пясък.
Лицето й…
Мъжете се наведоха в почуда.
Лицето бе като бяла пясъчна скулптура, няколко капки блестяха по него като летен дъжд по листенцата на кремава роза. Бе като луната през деня — бледа и някак нереална в синьото небе. Бяло като мрамор, с едва забележими лилави вени на слепоочията. Спуснатите й клепачи бяха леко синкави, сякаш очите й виждаха през нежната тъкан как четиримата стоят и се взират в нея. Устата й бе бледочервена морска роза, пълна и затворена. Шията й — тънка и бяла, гърдите — малки и бели, ту разголени, ту прикрити от водата. Зърната й бяха розови, тялото — стряскащо бяло, почти като сияние, като бяло-зелена мълния върху пясъка. И когато водата я раздвижваше, кожата й проблясваше като перла.
Надолу тялото й от бяло ставаше много бледосиньо, от много бледосиньо до бледозелено, от бледозелено до изумрудено, до зеленото на мъха и неузрелия лимон, до тъмнозелени искри и пайети; и всичко това струи, прелива като извор, извива се нежно, игра на светлина и сянка, за да завърши с дантелена опашка, ветрило от пяна и скъпоценни камъни на пясъка. Двете половини на създанието са тъй единни, че не може да се открие къде перлената жена, бяла като крем и ясно небе, прелива в амфибия, способна да се носи по течението, по вълните, които я бяха изхвърлили на брега и сега я дърпаха обратно към дома й. Жената бе морето, морето бе жена. Помежду им нямаше цепнатина или шев; илюзията, ако наистина беше илюзия, бе пълна и кръвта от едната половина течеше и се смесваше с ледените води, които сигурно течаха в другата.
— Исках да тичам за помощ. — Първото момче сякаш не смееше да говори високо. — Но Скип каза, че е мъртва и че не може да й се помогне. Наистина ли е умряла?
— Никога не е била жива — рече Чико. — Разбира се — продължи той, внезапно усетил върху себе си погледите на всички. — Останала е от някое киностудио. Гума върху метален скелет. Кукла.
— О, не, истинска е!
— Някъде ще намерим етикет — каза Чико. — Ето.