— Недейте! — възкликна първото момче.
— По дяволите. — Чико понечи да обърне тялото и спря. Отпусна се на колене; физиономията му се промени.
— Какво има? — попита Том.
Чико отдръпна ръка и я погледна.
— Сгрешил съм… — едва чуто рече той.
Том докосна китката на жената.
— Има пулс.
— Напипваш своя собствен.
— Не знам… може би… може би…
Жената лежеше пред тях, горната половина на тялото й бе лунна перла и морска пяна, а надолу — бляскави древни зелено-черни монети, плъзгащи се една по друга под вятъра и водата.
— Това е някакъв трик! — внезапно възкликна Чико.
— Не. Не! — Също тъй внезапно Том избухна в смях. — Не е фокус! Господи, Господи, чувствам се страхотно! Не съм се чувствал така от дете!
Бавно я обиколиха. Една вълна докосна бялата й ръка и пръстите й леко им махнаха. Сякаш с жеста приканваше друга вълна да дойде и да повдигне — първо пръстите, после китката, ръката, главата и цялото тяло, и да я отнесе обратно в морето.
— Том. — Чико отвори уста, после млъкна за момент. — Защо не докараш пикапа?
Том не помръдна.
— Чуваш ли ме?
— Да, но…
— Какво но? Можем да продадем това нещо някъде, не знам — в университета, в оня аквариум на Тюленовия плаж или… ами, по дяволите, защо пък ние не организираме нещо? Виж какво. — Той разтърси ръката на Том. — Иди на пристанището. Купи три чувала натрошен лед. Извадиш ли нещо от морето, трябва ти лед, нали така?
— Изобщо не съм се замислял за това.
— Ами замисли се! Хайде, действай!
— Не знам, Чико.
— Какво искаш да кажеш? Истинска е, нали така? — Той се обърна към момчетата. — И вие казвате, че е истинска, нали? Че какво чакаме тогава?
— Чико, я по-добре ти иди за лед — каза Том.
— Някой трябва да стои тук и да гледа да не я отнесе приливът!
— Чико — рече Том. — Не знам как да го обясня. Не искам да ти мъкна лед.
— Тогава сам ще ида. Момчета, натрупайте пясък тук, за да преградите вълните. Ще ви дам по петарка. Хайде, почвайте!
Лицата на момчетата бяха бронзово-червеникави от лъчите на докосващото хоризонта слънце. Бронзови бяха и очите им, втренчени в Чико.
— Господи! — възкликна той. — Това е по-добре от намиране на амбра!
Бегом изкачи близката дюна, извика: „Хващайте се на работа!“ и изчезна.
Том и двете момчета останаха със самотната жена край Северната скала, а една четвърт от слънцето вече се бе скрила зад хоризонта. Пясъкът и жената бяха розово-златисти.
Том погледна лицето и дългите кичури коса, пръснали се по брега като лира.
— Прекрасна е.
Момчетата кимнаха, без да се усетят.
Една чайка излетя зад тях от дюните. Момчетата ахнаха и се обърнаха.
Том го побиха тръпки. Видя, че момчетата също треперят. Чу се автомобилен клаксон. Очите им уплашено примигнаха. Всички вдигнаха погледи към магистралата.
Една вълна обгърна тялото в прозрачна водна рамка.
Том кимна на момчетата да се отдръпнат.
Вълната премести тялото на два пръста към сушата и на четири обратно към морето.
Следващата го побутна на четири навън и го повлече десет навътре.
— Но… — започна първото момче.
Том поклати глава.
Третата вълна повдигна тялото и го отнесе на две стъпки към морето. После още една по мокрия пясък, после още шест.
Първото момче извика и се затича към тялото.
Том го хвана в движение за ръката. Момчето изглеждаше безпомощно, уплашено и тъжно.
За момент вълните утихнаха. Том погледна жената. Истина е, мислеше си. Истинска е, моя е… но… но тя е мъртва. Или ще умре, ако остане тук.
— Не можем да я оставим — каза първото момче. — Не можем, просто не можем!
Другото момче застана между жената и морето.
— Какво ще правим с нея, ако я задържим? — пожела да знае то, гледаше Том.
Първото момче се опита да измисли нещо.
— Можем… можем… — Млъкна и поклати глава. — Ох, по дяволите.
Второто момче се отдръпна и освободи пътя към морето.
Следващата вълна бе голяма. Когато се отдръпна, пясъкът бе пуст. Белотата бе изчезнала заедно с черните диаманти и златните струни на арфата.
Стояха на брега на морето, загледани в далечината, мъж и две момчета, докато не чуха пикапа да се катери по дюните зад тях.
Последното резенче от слънцето потъна.
Чуха бягащи стъпки по дюните и нечий вик.
Пътуваха обратно в мълчание, оставяха широки следи по притъмняващия плаж. Момчетата седяха отзад върху чувалите натрошен лед. После Чико започна да ругае, без да спира, полугласно, плюеше през прозореца.
— Три чувала лед. Три чувала! Какво да го правя сега? И съм мокър, мокър до кости. Ти дори не помръдна, когато скочих във водата да я търся! Идиот! Идиот! Изобщо не си се променил! Като всеки друг път, както винаги! Нищо не правиш, абсолютно нищо, само си стоиш, стоиш си, нищичко не правиш, само стоиш и зяпаш!