— Не съжалявай толкова, рицарю. Сигурна съм, че ти ще имаш повече късмет от мен и ще съумееш да пречупиш високомерието й. А щом веднъж я усмириш и я научиш на послушание и покорство, тя ще бъде чудесна слугиня във всяко отношение.
Виждайки, че думите й не успяват да смекчат гнева на Ролан, тя побърза да добави:
— Наистина съжалявам, че посещението ти в Луру завърши по този начин. Позволи ми да те посъветвам нещо. Ще си спестиш много неприятности, ако не казваш на момичето, че господарят й е жив.
— Защо?
— Тя си мисли, че Куинтин е мъртъв. Ако знае, че е жив, няма да се спре пред нищо, за да го намери. Ако се смяташ за негов приятел, не мисля, че би искал това да се случи.
От гърдите на Ролан се изтръгна отчаяна въздишка. Наистина добре се бе подредил — какво щеше да стане, ако Куинтин дьо Луру узнае, че той, Ролан е обезчестил момичето, за което Куинтин е смятал да се ожени? Нямаше никакво значение дали е крепостна, или не.
— Имаш думата ми. Тя никога няма да се върне.
След като Ролан се запъти към конюшнята, Дрюода повика Хилдегард. Радостта им нямаше край.
— Върви и помогни на Бриджит да си събере нещата. Новият й господар ще я чака в конюшнята, така че й кажи да побърза. — Лицето на Дрюода сияеше от щастие.
— Ами ако тя не пожелае да тръгне с него? — попита прислужницата.
— Кажи й, че се отказвам от попечителството си над нея. Тя ще бъде толкова доволна, че няма да може да повярва на късмета си, а после вече ще бъде твърде късно. Обясни й, че норманът се чувства толкова виновен за случилото се, че настоява да я съпроводи до замъка на граф Арнулф, който в момента е на посещение при херцога на Мен.
— Но граф Арнулф никъде не е заминал.
— Разбира се, че не е заминал, глупачке, но ако тя си мисли, че е в Мен, няма да задава въпроси, когато се запътят на север. А когато стигнат достатъчно далеч на север, дори и да избяга от нормана, едва ли ще успее да се върне сама в Бери. — Дрюода широко се усмихна. Най-сетне всичко си идваше на мястото!
ДЕВЕТА ГЛАВА
Бриджит плахо приближи конюшнята. Още не можеше да повярва, че може да напусне Луру през деня, без да е принудена да се промъква в мрака. Беше истинско чудо, макар и да не й бе много по сърце. Трябваше да го стори в компанията на мъж, който я бе изнасилил и когото презираше. Един непознат, който бе осквернил невинността й, и то пиян. Чувстваше се безкрайно унижена, ала странно, дълбоко в себе си изпитваше чувство на благодарност към този човек.
Влезе в конюшнята и го видя, застанал до огромния си сив кон. На дневната светлина жребецът, за разлика от господаря си, не изглеждаше толкова страшен. Когато я видя, тъмносините очи на Ролан гневно светнаха.
— Да не би да съм те накарала да чакаш? — плахо попита тя.
Той потисна раздразнението си.
— Качвай се на коня — рече той и примирено въздъхна.
Бриджит рязко се отдръпна.
— На твоя кон? Не, аз ще яздя моята кобила.
— В името на Бога, качвай се на този кон, иначе ще те оставя тук!
Да я остави тук? В никакъв случай!
— Моля те, ще ми позволиш ли да яздя зад теб? — осмели се да попита тя, мислейки за разранения си гръб.
— А къде ще сложиш вързопа си?
— Между нас двамата.
— Ха! Значи ми нямаш доверие?
— О, не! — побърза да го увери младото момиче. — Ти каза, че това, което се е случило миналата нощ, е било грешка и аз напълно ти вярвам.
— Можеш да бъдеш сигурна в това. Предпочитам жените да ме желаят и със сигурност да са по-привлекателни от теб — безцеремонно заяви Ролан, оглеждайки с погнуса окаляната пелерина и дългата й сплъстена коса.
Обидните му думи я жегнаха и светлосините й очи овлажняха. Той нямаше никакво право да я обижда, но се налагаше да го преглътне. Трябваше да напусне час по скоро имението, преди Дрюода да е променила решението си.
Ролан се обърна и възседна огромния си кон, а сетне й подаде ръка, за да й помогне да се качи зад него. Тя я пое, но забеляза гневния му поглед.
— Щом не ме харесваш, защо ме взимаш със себе си?
— Нямах друг избор.
Значи това било, нещастно си помисли Бриджит. Хилдегард я бе излъгала — той изобщо не искаше да я придружава. Но Дрюода притежаваше способността да кара хората да изпълняват желанията й, дори и мъже като този. Никога досега не се бе чувствала толкова нежелана и отхвърлена, но нямаше друг избор, освен да тръгне с този рицар, който не криеше презрението си към нея.
Стисна силната му ръка и той без усилие я метна на седлото зад себе си. От двете страни на коня висяха големи торби с провизии и лични вещи. Никак не й беше удобно, особено след като сложи своя вързоп между тях.