Намести се колкото можа и оправи полите на туниката си. Сетне изпъна гръб, който още я наболяваше, чакайки го да потегли. Ала той не пришпори жребеца.
— Какво има? — нерешително попита тя, след като изминаха няколко минути. — Аз съм готова.
Мъжът въздъхна.
— Ти наистина ли си толкова невежа или нарочно ме предизвикваш?
— Да те предизвиквам?
— Трябва да се хванеш за мен, момиче, иначе ще се намериш на земята.
— О! — Лицето й почервеня и тя бе благодарна, че той не можеше да го види. — Но аз не мога да те стигна. Вързопа с дрехи ми пречи.
— Хвани се за ризницата ми — рязко рече той, обърна се през рамо и добави още по-грубо: — И те предупреждавам да не се пускаш. Ако паднеш и си счупиш нещо, не очаквай от мен да се грижа за теб.
— Ами ако раните не ми позволяват да яздя?
— Ще те избавя от мъките ти.
Бриджит занемя от ужас.
— Аз не съм ранено животно, което трябва да се доубие!
— Не ме карай да ти докажа обратното.
Бриджит бе толкова потресена, че не каза нищо повече. С огромно нежелание се хвана за него и той пришпори коня си. Премина през отворената порта и препусна към селото. Бриджит бе принудена да се държи здраво за ризницата му с двете си ръце, така че не можа да помаха на крепостните селяни, които бяха наизлезли да я изпратят.
Когато излязоха на пътя, Ролан пришпори коня си. Изглежда бързаше час по-скоро да се отдалечи от това място. Младото момиче се зарадва, когато видя, че се насочиха на север към Орлеан, тъй като Мен бе на север. Беше нещастно стечение на обстоятелствата, че граф Арнулф не беше в Бери, тъй като никак не й се искаше да остава задълго в компанията на този рицар. Но до Мен имаше доста път и тя трябваше да се примири със съдбата си.
Но пък колко хубаво щеше да бъде, когато отново види граф Арнулф! Старият рицар изглеждаше страшен, но грубите му маниери не можеха да я заблудят — Бриджит знаеше, че има златно сърце. И той щеше да скърби за Куинтин и на нея никак не й се искаше да му съобщи тази лоша новина, защото незарастналата й рана отново щеше да се отвори, да я обземе чувството за безвъзвратна загуба.
Пътят минаваше през долината на Рона, която през лятото и есента бе обрасла с буйна зеленина. Преди около триста години бяха засадили кипарисови дървета по тези места, повечето от които вече бяха изсъхнали, а голите им и изпочупени клони им придаваха доста неприветлив вид.
Докато Бриджит си представяше срещата с граф Арнулф, спътникът й бе потънал в мрачни размисли. Гневът му още не се бе уталожил. Знаеше, че това момиче ще бъде бреме за него. Тя не можеше да му предложи нищо, а и той не искаше нищо от нея. По време на дългия път до Монвил трябваше да купува храна за двама или да ловува, а освен това да плати и нейната такса при преминаването на река Лоара между Орлеан и Анжер. А което бе още по-лошо, тя щеше да го забави, тъй като конят му трябваше да носи допълнителен товар. Пътуването до Монвил и без това нямаше да бъде леко, а това момиче щеше още повече да го затрудни. Младият мъж въздъхна.
Широкият друм, пресичащ централна Франция, бе доста по-оживен, отколкото многобройните черни пътища. Много хора отиваха на юг, но малцина пътуваха на север, така че Ролан едва ли щеше да бъде забавен от други пътници. Ги вероятно вече имаше солидна преднина, и бе напълно възможно да е преминал по-голямата част от пътя по поречието на реката.
Дали ще стигне навреме в Монвил? Дали Турстон от Мезидон бе нападнал имението, както Ги се опасяваше? Щеше да пътува най-малко още седмица, преди да разбере отговора. Докато двамата препускаха към дома на Ролан, нетърпението му растеше с всяка измината левга.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Наближаваше обяд, когато двамата съгледаха в далечината някаква страноприемница. Щяха да стигнат Орлеан чак на другия ден вечерта. Конят трябваше да си почине, тъй като оставаше още доста път до Монвил. Жребецът Хун бе най-голямото съкровище на Ролан, най-добрият от конюшнята на баща му. Той не бе привикнал да носи на гърба си двама души и младият рицар никак не бе доволен от допълнителното тегло, с което го бе натоварил.
В страноприемницата, която се стопанисваше от монаси, имаше още неколцина пътници. Наблизо бе разположено малко селце. Един от пътниците изглежда бе търговец, а вторият — възрастен рицар, придружаван от съпругата си и двете си дъщери. Третият бе пилигрим, тръгнал на поклонение. Ролан поздрави с кратко кимване тримата мъже и отведе коня си до потока да го напои. Чудеше се какво ли си мислеха за него непознатите — сам мъж, тръгнал на път само с едно младо момиче. Със сигурност не му беше оръженосец, но след време щеше да я научи да изпълнява част от задълженията на оръженосците.