— Защо минаваме по този път? — осмели се да попита Бриджит, изплашена от тъмнината.
— Предпочитам мълчанието ти — грубо отвърна младият мъж. — Трябва да намеря място, където да пренощуваме.
— Искаш да кажеш, че ще спим в гората?
— Виждаш ли село наблизо?
Девойката замълча, ала в съзнанието й изплуваха страховити картини, породени от злокобни истории за разбойници и убийци, бродещи нощем из горите.
Дърветата ставаха все по-гъсти и през клоните им не се процеждаше никаква светлина. Излязоха на малка поляна и Ролан спря коня. Нареди й да разчисти и да събере сухи клони за огън. Тя се подчини, без да каже дума, а той отиде да завърже коня си.
Бриджит реши, че той не е успял да купи храна в страноприемницата и затова любезно рече:
— Имам още малко храна и ако искаш, ще си я разделим.
— Извади я и я донеси край огъня.
Бриджит извади останалите провизии и той седна до нея. Докато се хранеха, тя внимателно го наблюдаваше. Съчките в огъня пукаха, а пламъците хвърляха дълги сенки наоколо, правейки гората зад тях да изглежда още по-тъмна и страховита. Девойката не преставаше да се пита защо един толкова хубав мъж има такова отвратително държание. Нима всички нормани са грубияни, властни и навъсени?
— Кога ще пристигнем в Мен? — попита Бриджит, след като се нахраниха. — Никога не съм била на запад от Бери.
— Защо питаш?
— Просто исках да знам — прошепна тя, изплашена от пронизващия му поглед. — Нали там ще се разделим.
— Какво? Разделяне? Предупреждавам те да не ме предизвикваш.
— Но нали не ме искаш? — спокойно му напомни тя.
— Това няма никакво значение! Насилиха ме да те взема и ще трябва да останеш с мен.
— Защо ме мразиш толкова?
— А ти не ме ли мразиш? — неочаквано попита той.
Младото момиче изненадано го погледна.
— Ако смяташ, че те мразя само защото се държиш грубо с мен, откакто напуснахме Луру, дълбоко се лъжеш.
Ролан се засмя и лицето му се разведри. Озарени от смеха, чертите му станаха още по-хубави.
— Значи смяташ, че съм груб, така ли?
— Разбира се, че си — възмутено отвърна Бриджит. — Заплаши ме и се държа ужасно грубиянски с мен в двора на страноприемницата, сякаш нямам право да говоря с когото си пожелая.
— Ти нямаш никакви права. — Гласът му стана студен и искриците смях внезапно изчезнаха от очите му. — Нека се разберем веднъж завинаги, момиче. Няма да говориш с никого без мое разрешение.
Думите му я развеселиха.
— Не говориш сериозно, нали? Предполагам, че ти не си виновен, че си такъв, но преминаваш границите на доброто възпитание. Аз наистина съм ти благодарна за закрилата, но това, че си мой придружител, не ти дава право да ми заповядваш какво да правя и с кого да разговарям.
Ролан остана смаян за миг, сетне избухна:
— В името на Вси светии, тя е била права! Каза ми, че ще се опиташ да се държиш дръзко и нахално, но и през ум не ми мина, че ще излизаш с хитрини и пред мен!
Дойде му до гуша. Ала ако не искаше да стане по-лошо, трябваше бързо да се махне от момичето. Отиде до коня си, възседна го и препусна по посока на пътя. Бързата езда щеше да охлади гнева му.
Бриджит невярващо се втренчи в отдалечаващия се ездач. Смайването й бързо премина в страх, колкото повече заглъхваше шума от копитата на жребеца.
— Но какво съм направила? — прошепна тя. — Защо този мъж ме ненавижда толкова?
Приближи се до огъня и се загърна плътно с пелерината си. Той ще се върне, опита се да се успокои тя. Сигурно ще се върне.
Усилвани от вятъра, нощните звуци станаха по-отчетливи и Бриджит потръпна. Сви се на кълбо върху студената земя и покри лицето си с пелерината. Ще се помоли на Бог да й помогне, а след това ще се помоли и за Ролан от Монвил.
— Моля те, върни се — уплашено прошепна девойката. — Кълна се, че повече никога няма да повишавам глас. Кълна се, че няма да споря с теб. Ако се върнеш, повече никога няма да проговоря!
Тихото пукане на огъня я унесе и тя заспа.
Когато Ролан се върна, я намери свита на кълбо край догарящия огън. Той извади одеяло от торбите, привързани за гърба на коня, постла го и легна до нея.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ролан внезапно се събуди, усетил някаква опасност. Скочи на крака, измъкна меча си и се огледа. Беше малко преди разсъмване и сивкавото небе правеше тъмните сенки в гората още по-тайнствени. Но колкото и да се взираше, рицарят не можа да види нищо. Тялото му бе изпънато, готово да посрещне всеки вражески удар.
Изведнъж съзря огромния звяр, притаил се само на няколко метра от него. Приличаше на куче, ала Ролан никога не бе виждал толкова голямо куче.
Без да отделя поглед от звяра, Ролан побутна спящото момиче с ботуша си. Тя бавно се изправи и кучето се надигна.