— Аз не се страхувам за себе си — обясни тя и в огромните й сини очи проблесна омраза към незнайния сарацин, убил Куинтин. — Надявам се само, всички да са избити до крак.
Младият мъж се засмя.
— Значи моята Венера била кръвожадна! Никога не бих си го помислил.
Бриджит сведе поглед и въздъхна. Какво щеше да спечели, ако се опита да му каже истината? Той не се интересуваше от чувствата й.
— Аз не съм кръвожадна — тихо изрече младото момиче. Просто сарацините трябва да бъдат избити, това е всичко.
— Е, точно това се случи.
Бриджит се обърна с гръб към него, но усети, че той продължава да я гледа и се почувства неловко. Какво искаше да каже, когато я нарече „неговата Венера“? Дали бе започнал да я харесва? Девойката мислено се помоли дано да не е така.
Знаеше, че Ролан продължава да я гледа втренчено и неспокойно се размърда, ала се сети, че двамата не бяха сами на баржата, а и Улф лежеше до нея. Вярното куче нямаше да позволи на този норман да я докосне. С тази успокояваща мисъл Бриджит заспа.
На следващия ден имаше опасност да ги връхлети буря, но се размина. Лоара и без това бе придошла и бе достатъчен един пороен дъжд, за да излезе от коритото си. Двамата с тревога наблюдаваха тъмните облаци, които скриха слънцето. Задуха силен вятър, който забави плаването им, а това развали настроението на Ролан, който мълча почти през целия ден, а когато заговореше, бе груб и рязък.
Той бе ядосан на себе си, че понася толкова лошо студа, макар че през целия си живот бе живял при много по-суров климат. Последните шест месеци, прекарани в Южна Франция, го бяха изнежили и той се вбесяваше от тази проява на слабост.
Нощта се очертаваше да бъде най-студената, откакто бяха поели на север. Бриджит се сгуши до Улф и не протестира, когато Ролан легна до нея, тъй като гърбът й бе на завет. Какво време бе избрал да се върне у дома — в средата на зимата! Когато пристигне в Монвил, ще се нуждае от топли дрехи. Надяваше се, че това момиче поне може да шие, защото това ще бъде първата работа, която ще й възложи.
Завъртя се и се обърна с лице към нея. По спокойното й равномерно дишане разбра, че е заспала. Вдигна една от дългите й руси плитки и леко прокара копринения й край по бузата си. Пред погледа му съвсем ясно изплува прекрасното й лице, защото макар да не го виждаше, красивите й черти се бяха запечатали в съзнанието му.
Напоследък Ролан бе започнал искрено да й се възхищава. Тя не само бе изключително красива, но бе и много умна, защото бе започнала вече да разбира езика на норманите.
Изглежда се бе примирила с положението си на слугиня и бе готова да му се подчинява и служи. Това му се нравеше, тъй като нямаше да зависи от слугите на баща си. Спомняше си, че винаги, когато се нуждаеше от някой слуга, той бе зает да изпълнява нарежданията на Хеда.
Това момиче щеше да му свърши добра работа. Именно заради това, не биваше да я прави своя любовница. Щеше да бъде грешка да променят отношенията си на господар и слугиня. Ролан се обърна с гръб към нея и се отмести, проклинайки красотата й.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бурята се разрази на юг и не ги застигна, а на следващия ден небето се проясни. Към обяд пристигнаха в Турнен и на Бриджит много й се искаше да посети манастира Сен Мишел, но баржата спря само колкото да слязат няколко пътника и да се качат нови двама.
Новодошлите бяха високи и груби саксонци. Саксонските херцози бяха завладели източната част от империята на франките и сега Германия се управляваше от техния крал Ото, което никак не се харесваше на френския крал. Тези двама мъже имаха сурови, калени в битките лица, и дълги буйни коси с цвета на изсъхнала есенна трева. Бяха облечени в горни дрехи от дебели рунтави кожи, които им придаваха страховит вид и ги правеха да изглеждат като мечки. И двамата бяха въоръжени до зъби.
Саксонците седяха един до друг и не отделяха погледи от Бриджит, което я караше да се чувства неловко. Тя се премести по-близо до Ролан, ала той не погледна към нея, дори когато ръката й случайно докосна неговата. От няколко дена избягваше погледа й и девойката се чудеше защо.
Късно на следващия следобед, шестия ден от пътуването им, минаха през мястото, където река Мен се вливаше в Лоара и точно тук Бриджит, Ролан и Улф слязоха на брега. Девойката погледна с неохота сивия жребец и като си припомни неудобното пътуване върху гърба му, помоли Ролан да й позволи да походи малко пеша, ала молбата й бе отхвърлена. Младият мъж бе решил да изминат колкото се може повече път, преди да настъпи нощта.
Мракът падна бързо и те спряха на левия бряг на Мен сред малка горичка. Реката бе само на няколко метра и Бриджит реши да се изкъпе. Ролан се отправи на лов и й нареди да стъкне огъня, докато се върне. Бриджит събра сухи клони и ги натрупа на купчина, сетне извади чиста туника от вързопа си и се спусна към водата.