— Нарани ли те някой? — остро попита Ролан.
— Ами… не, но не благодарение на теб.
— Щом като нищо лошо не ти се е случило, не искам повече да слушам врели-некипели за разни права и задължения. Освен това, направих опит да те защитя. Раните ми са достатъчно доказателство за това.
Бриджит изпита угризение на съвестта, загдето го бе предизвикала и замълча.
— Няма ли да превържеш раните ми — обади се той немощно.
— Ще го направя, но искам да разбереш едно — не се чувствам задължена да го направя само защото се наричаш мой господар.
— Тогава направи го като милостива християнка — изтощено рече младият мъж и склопи очи. — Просто го направи.
Тя понечи да провери дали в торбите му се намира нещо подходящо за целта. Но гласът на Ролан я спря, още преди да надникне в тях.
— Там няма да намериш нищо.
Тя се обърна към него.
— И една стара риза ще свърши работа.
— Ивиците от една риза няма да издържат дълго. Трябва да избереш нещо от твоите дрехи.
— От моите! — възмутено възкликна тя и се върна при него. — Аз нямам толкова много дрехи, че да ги деля с теб. Ще използвам една от завивките.
— Те ще ни трябват, защото колкото по-на север отиваме, толкова по-студено ще става.
Тя гневно грабна вързопа с дрехите си и извади най-износената си туника от жълт лен. Тя и без това нямаше да й върши работа там, където отиваха. Нито пък щеше да й трябва синята долна туника. Остави си само двете вълнени туники.
Когато се извърна към Ролан, видя, че бе откопчал колана си и се опитваше да свали ризата. Тя се поколеба за миг, наблюдавайки напразните му усилия, сетне бутна ръцете му и съблече дрехата през главата му. Беше пребледнял и силите му бавно го напускаха, ала очите му внимателно следяха как почиства раната, а сетне здраво я превързва с ленените ивици. Когато свърши, девойката му помогна да облече чиста риза, зави го и сложи дърва на огъня.
— Ще изчистиш ли кръвта от ризата ми, момиче?
Бриджит бързо кимна, защото този път я молеше, а не й заповядваше. Взе я и изтича към реката. Когато се върна в стана, тя просна дрехата на един клон, за да изсъхне и се приближи към него, за да види дали е заспал.
— Боли ли те още главата? — тихо попита тя.
— Да — намръщи се той. — С какво ме удари онзи негодник?
— С бойна секира. Имаш късмет, че не е било с острието.
— Хмм… Имам чувството, че се е забило в главата ми.
Щеше да бъде по-добре за мен, ако се бе забило, помисли си Бриджит и се стресна от жестокостта си.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Миризмата на печено месо събуди Бриджит. Тя се огледа и видя, че телата на мъртвите саксонци бяха изчезнали. Ролан бе клекнал край огъня, а Улф се бе настанил до него. Младото момиче им хвърли ядосан поглед.
— Господи, май си бил доста зает за мъж, който е тежко ранен — язвително подхвърли тя.
— Добро утро, момиче.
Тя не отвърна на поздрава му.
— Как е раната ти? Да не би да се е отворила?
— Не, Хун свърши цялата работа — засмя се младият мъж и кимна към коня.
— Ами месото?
— Твоето куче го донесе.
Бриджит възмутено изгледа Улф.
— Предател! Престарал си се, за да му се харесаш!
— Винаги ли си говориш с животните? — попита Ролан и я стрелна с поглед.
— Само с това куче — кисело отвърна тя. — Макар че напоследък няма много полза от приказките ми.
— Надявам се, че не очакваш то да ти отговори.
— Разбира се, че не — обидено сви рамене тя. — Да не би да мислиш, че не съм с всичкия си. А, Ролан?
Той се намръщи.
— Не съм ти разрешил да се обръщаш към мен по този начин.
— А аз пък не съм молила за разрешението ти.
Мъжът застрашително сви вежди.
— Ще се обръщаш към мен със сир.
— Няма. Ти не си мой сеньор — отсече Бриджит. Мой сеньор беше баща ми, а след като той почина, брат ми. Сега мой сеньор е графът на Бери. Към него трябва да се обръщам със сеньор, но за мен ти си Ролан от Монвил и нищо повече. Ще те наричам или Ролан, или норманско копеле — за мен е все едно.
Ролан се изправи и приближи към нея. Очите му гневно светкаха.
— Предупреждавам те, момиче…
— Момиче! — избухна тя. — Името ми е Бриджит, чу ли? Бриджит! Ако още веднъж ме наречеш „момиче“, ще те цапардосам с нещо!
Ролан забрави за гнева си, изненадан от избухването й.
— Май тази сутрин самият дявол се е вселил в теб. Какво ти става, момиче?
— Ето, пак го направи! — извика тя и сълзите запариха в очите й. — Не е нормално да си на крак, след като само преди няколко часа едва не умря. Дяволът се е вселил в теб, не в мен. Той би трябвало да ти дава сила!