— Значи това било — внезапно се засмя Ролан. — Ти все още кроиш как да избягаш, разчитайки, че ще съм твърде слаб, за да те спра. Е, съжалявам, ще те разочаровам, но от дете съм привикнал да понасям болка.
Същата сутрин, след няколко часа спокойна езда, двамата пристигнаха в Анжер. Този път Ролан не пришпорваше така яростно коня си, както бе правил досега. Спря пред манастира, но не за да засвидетелства уважението си към графа на Анжу, а за да купи провизии и да уреди погребението на мъртвите саксонци, след което малката процесия напусна града.
Бриджит не остана доволна от решението му.
— Защо да не останем поне за една нощ? Една почивка със сигурност ще ти се отрази добре. Какво значение има дали ще стигнем един ден по-рано или по-късно?
— Не виждам никаква причина да останем — рязко отвърна Ролан.
Двамата не бяха разговаряли по време на пътуването си до Анжер, но сега Бриджит реши да се опълчи.
— Защо избягваш градовете? В който и град да пристигнем, ти бързаш да го напуснем, колкото се може по-скоро.
Той дори не я удостои с поглед.
— Не е много разумно да оставаш по-дълго на място, което не познаваш.
— Разбира се, че не. Много по-приятно е да спиш върху голата земя — саркастично отвърна тя.
— Мърмориш като заядлива съпруга — скастри я той. — По-добре спри да се вайкаш.
Думите му я засегнаха, но не я обезкуражиха. Двамата пресякоха обширни масиви от лозя, разпрострели се върху ниските хълмове на Анжер, а след това навлязоха в блатиста област. Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова повече растеше гневът на Бриджит. И тази нощ нямаше да спи в топло легло, нито да получи помощ от някъде.
— Не мога да повярвам, че Анжер е непознат град за теб. Все познаваш някого там. Още не е късно да се върнем обратно.
— Нямам никакво намерение да се връщам обратно, момиче! Пък и никого не познавам в Анжер.
— Но твоят дом не е много далеч оттук, нали? — продължи да настоява тя.
— На няколко дни път. Но не виждам в това причина да познавам някого в Анжер. Никога не съм посещавал града за дълго. Моят баща винаги ме е държал близо до дома. А когато напуснах Монвил, заминах на изток.
Бриджит се изкиска.
— Държали са те изкъсо, а? Кои синове на благородници ги държат близо до дома? Обикновено синът на един рицар бива изпращан в друг двор, за да го обучават на воински умения и да го научат на обноски. Щом не са те изпратили, значи си селяк.
Ролан изопна гръб.
— Моят баща пожела сам да ме обучи — ледено отвърна той. — Щом пристигнем в Монвил, няма начин да не узнаеш, че съм копеле. Моята майка е била крепостна, а аз незаконороден.
— О… — смутено промълви младото момиче.
— Не го крия.
— Аз също нямаше да го крия, ако бях незаконно дете — каза Бриджит, — но не съм.
Той спря Хун, обърна се и я погледна.
— Дай почивка на езика си, момиче — сухо рече той. — Една малка разходка ще ти се отрази добре.
С тези думи той я грабна от седлото и я пусна върху мочурливата почва, без да обръща внимание на гневните й протести. Смушка коня си и Бриджит нямаше никакъв избор, освен да го последва, сподиряна от Улф.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ролан препусна в галоп. Пред него се простираха земите на Монвил, неговият дом. Бриджит се наведе настрани, за да огледа по-добре мястото, където щеше да живее занапред. Е, не задълго. Всичко бе побеляло. Дебела снежна покривка се стелеше навсякъде — от хълма от лявата й страна, в подножието на който се намираше селото, до пасищата, овощните градини, нивите, ливадите и горите, простиращи се отвъд тях.
Снегът продължаваше да се сипе безспир. Бриджит си припомни как предишната нощ, когато от небето бяха затанцували първите снежинки, Ролан се бе погрижил за нея да не замръзне. Би предпочела да се вцепени от студ, само и само да е по-далеч от него, ала той притисна мекото й тяло до своето, без да обръща внимание на протестите й, но прояви целомъдрие. Не знаеше дали причината за това бе раната или тихото ръмжене на Улф. Ала обсипа врата й с топли целувки, докато накрая тя не се отдръпна. Не й досаждаше повече, но сложи тежката си ръка върху бедрото й в знак, че му принадлежи.
Докато се взираше в дома на Ролан, Бриджит се опита да изтрие от паметта си спомена за изминалата нощ. Вместо това насочи мислите си към предстоящата среща с баща му и онова, което щеше да му каже. Дали той щеше да й повярва, ако му разкриеше коя е и какво се бе случило с нея? Ролан не откъсваше взор от хълма и за първи път девойката почувства ледените тръпки на страха. Ами ако никой не й повярва? Дали ще я принудят завинаги да остане тук и да прекара остатъка от живота си като окаяна слугиня?