Един от стражите кимна към отворените порти и махна за поздрав към Ролан. Никой не излезе да ги посрещне. Дворът на замъка беше пуст. Чуваше се единствено свистенето на студения вятър. Не се появи и коняр, за да отведе коня на Ролан в конюшнята.
— Какво става тук? — тревожно попита Бриджит, когато Ролан скочи от коня пред вратите на конюшнята и й помогна да слезе.
— Спокойно, всичко изглежда нормално.
— Но защо никой не излезе да те посрещне? Стражите сигурно са видели, че пристигаме и би трябвало да са съобщили на баща ти — продължи да го разпитва младото момиче, след като излязоха от конюшнята и се запътиха към замъка.
— Не се съмнявам, че той ни е видял.
— Защо тогава не е излязъл? — смаяно го изгледа тя.
Той снизходително се усмихна.
— Само един глупак би излязъл навън в този студ.
— Но дори и слугите ти отказаха почит — настоя тя.
Младият мъж сви рамене.
— Може би Монвил няма да ти се стори много гостоприемен, Бриджит. Не очаквай кой знае какво.
— Ти каза, че баща ти притежава много крепостни.
— Така е, ала те играят по свирката на Хеда и не се съмнявам, че тя им е възложила стотици задачи, щом е узнала за пристигането ми. Тази дама полага огромни усилия да не се чувствам добре дошъл в този дом. Не смятам, че се е променила само защото ме е нямало шест години. Моята мащеха е зла жена и те съветвам да стоиш по-далеч от нея, защото съм убеден, че няма да те хареса.
— Защо? Та тя дори не ме познава!
— И не е нужно — усмихна се Ролан. — Хеда би те презирала само защото си моя прислужница. Тя винаги е изпитвала огромно удоволствие да трови живота ми и се старае всички слуги да са по-далеч, когато се нуждая от нещо. Но сега аз имам теб, а тя няма да има право да ти заповядва. Това никак няма да й се понрави.
— Значи тя те мрази?
— Аз й напомням за неспособността й да дари баща ми със син. Моята майка не е от Монвил. Когато умряла, Лутър ме довел в дома си, за да се грижи за мен наравно с дъщерите, родени от Хеда. Всичко, което виждаш, един ден ще бъде мое — ще принадлежи на незаконния син на Лутър, вместо на законните му деца.
— В такъв случай предполагам, че и сестрите ти те мразят — въздъхна Бриджит. — Чудесно семейство, няма що, Ролан. И ти ме доведе тук, за да живея сред тези хора?
— Не се плаши, малко мое съкровище — безгрижно я увери той. — Аз ще те закрилям от злобата и гнева им.
Замъкът бе доста внушителен с парадна зала със сводест таван. Облицована беше наполовина с дърво, наполовина с камък и изглеждаше доста по-скромна в сравнение със залата в Луру. Бриджит забеляза, че в това помещение се и готвеше, тъй като имаше две огнища. Върху едното на дебел синджир бе закачен огромен казан, в който вреше нещо, а върху жаравата се печеше голям къс сърнешко месо. Из залата сновяха слуги, които поднасяха обяда на внушителната компания, настанила се вече около масата.
Всъщност, масите бяха три. Едната от тях бе поставена върху подиум, челно на останалите две по-дълги маси, покрай които бяха насядали войници, пажове, рицари и техните оръженосци, както и няколко дами. Пред по-малкото огнище имаше няколко пейки. Отляво, встрани от огнището за готвене, се виждаше сводест портал, водещ до друга, също просторна зала.
В средата, на поставената върху подиума маса, седеше възрастен мъж с едра и набита фигура и коса с цвят на пшеница, подстригана късо по нормандската мода. За разликата от останалите мъже, нямаше брада, а лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки. Това беше лице на силен и твърд мъж. Въпреки че не си приличаха особено с Ролан, Бриджит нито за миг не се усъмни, че това бе Лутър, господарят на Монвил.
От двете му страни седяха две жени, едната от които изглеждаше малко по-голяма на години от Ролан. Другата бе доста по-възрастна — несъмнено бяха майка и дъщеря. Двете поразително си приличаха — остри, издадени напред брадички, тесни очи и орлови носове.
Тъй като в залата бе доста оживено, никой изглежда не бе забелязал появата на Бриджит и Ролан. Девойката необезпокоявано се огледа. Улф подуши хрътките, които тичаха свободно из залата, нададе предизвикателен вой и се спусна към едната от тях, преди Бриджит да успее да го спре. Останалите кучета, повечето от които мелези, се втурнаха към тях и вдигнаха невъобразима врява.
Лицето на младото момиче пламна от смущение. Нейното куче бе причинило цялата тази неразбория и внезапно всички присъстващи в залата притихнаха. Тя понечи да извика Улф, ала Ролан я спря.